Archive for ◊ февруари, 2009 ◊

Author: idemidoidemi
• петък, февруари 27th, 2009

Срещнах Смисъла:
хапваше хамбургер
с много кетчуп,
стоеше на един крак
и тъкмо си плащаше.
Повече приличаше на Ужас:
изяде хамбургера,
изсърба кетчупа,
смени крака
и вече си вземаше рестото,
когато:
поръча си хамбургер,
изцърка кетчупа,
на два крака стоеше.
Пак огладнял. Аз плащам.
И пак:



Той прибира рестото.

Много пъти.
Изедник.

Author: idemidoidemi
• сряда, февруари 25th, 2009

Шивачо, не е дозакърпено небето ми,
отгоре още надничат сенките,
лъжат ме при тях да отида,
обещават ми спомени.

Ръкавите на зрялата ми възраст
като корени са впити във земята,
тях здраво си закърпил, Шивачо,
а исках да скъсам…

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

бях се загубила на едно кръстовище
на което се появих от всички страни
за да те срещна и те срещнах
за да ме подминеш
от всички страни
от които се появих
на едно кръстовище
бях се загубила
_-+-_

аз ще мина от едната страна
ти ще минеш от другата
и ще стане точно обратното
на това което обикновено става

_-+-_

Понякога е твърде неприлично
да си щастлив.
Особено във неприличен ден.
Особено ако… си особен
и
носиш щастието
като
кръст срещу щастливци.

_-+-_

МАЛКО ЕСЕННО ЛИСТО пада пред
очите ми са скрити зад периферията на
шапката ми служи за менеприкритие

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Малко е по-тихо.

Малко е тихо.

Тихо е малко.

Малко

тихо

е?

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

измислям няколко

хубави думички

с мъничко мисъл

слагам ги по две на ред

понякога повече

оправдавам със смисъла

може да няма

само аз знам

и се гордея със себе си

повече ако са в ритъм

още повече

ако започват от себе си

ако ги навържа

ако фонемно ги улуча

ако изобщо

само без поезия

моля, моля

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Бяла нощ
някой обичам
Будна нощ
в нещо се вричам
Някой там
никой сам
Аз си знам
Аз си знам

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Напий се от моята нежност.
Нарочно съм нежна -
искам утре да имаш най-гадния махмурлук.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Палячо, върви си –
няма вече болки –
всичко превзеха думите –
ненужен си.

Затварям те в стихотворение,
за да е сигурно,
че и ти ще изчезнеш, Палячо.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Все се чудя защо ме търпиш,
кой дявол те дърпа още към мене,
кой ангел те пази до мен да стоиш
и кой Господ от тук ще те вземе.

Отдавна не стъпвам по твърда земя -
все по главата ти ходя.
Спекулирам със второто име “жена” -
най-често за носа те водя.

Не се сърдиш за нищо.
Тръгваш, щом те изгоня.
В замяна ми даваш всичко,
за което щях да те помоля.

Пък да си влюбен - сякаш не си!
И не си и самотен за Бога!
Пък си хубав, страшно красив…
Всяка друга би била твоя.

Всяка друга, за всеки друг - да!
Но не и за тебе… Понеже
ти ме имаш за своя съдба.
И ме обичаш. Невежа.

Е, и аз те харесвам, дори
ти го казвам от време на време.
Само че тихо, докато спиш,
докато и любовта ти дреме.

Все се чудя защо ме търпиш,
кой дявол те дърпа още към мене,
кой ангел те пази до мен да стоиш
и кой Господ от тук ще те вземе.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Може просто да си кажем, че е глупаво,

че е смешно, както се преплетоха

пътищата ни насред пътека,

дето няма даже разклонения.

Може да погледнем от високо

на абсурдната история

да се срещнем с теб “нарочно”

насред толкоз милиарди хора.

Нещо явно се е случило наопаки,

не е преценено както трябва.

И си мисля във отдела на планетите

да напиша строга жалба.

Някоя звезда си разрешава

да опита маниер всевишно,

но не може да си позволява

да ни срещне с теб излишно.

Ами ти пък? Как можа да засияеш,

сякаш срещата ни е предвидена?

Ако беше на кръстовище,

можеше да се замислим.

Аз сега ще те размина,

ще си продължа нататък.

И ако след сто години пак те видя,

можеш да ме наречеш “позната”.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Исках да те държа за ръка
и със тебе да мина оттатък. Oттатък са другите.
Но не тръгнах нито веднъж. Нито към тебе, даже към другите.
И сега не ме гледай така осъдително.
Осъдително е, че пак няма да тръгна.
Обещай ми, че ще забравиш
за малките слънчеви зайчета,
не ги изпращай, сами си отиват.
Отиват си и болките. Тъпо е,
ако още вярваш на думите, които едва произнасям.
Произнасям името ти след седмата.
Аз съм беден. Несретник съм.
И дори не мога да мина оттатък.
Не мога да ти дам нищо,
не мога да ти дам друго,
освен тонове думи, думите са суета,
които и всеки друг може да ти каже.

Ако някога ти домъчнее за мен,
избърши от паметта си
онези думи.
И ще ти мине.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

И когато душата ми -
уморена, объркана
от нежните блудства
със самотни жени,
не намира къде да отиде,
къде да се скрие -
при теб ще се връща.
При теб ще се връща!

Ти ще бъдеш тъй истинска,
така осезаема,
че дори ще ме плашиш с това.
Но ще бъдеш единствена,
приела ме цялата -
такава - каквато. И колкото.

И когато душата ми
съвсем уморена…

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Как по-ясно да го кажа, моля?
Няма принцове, не съм принцеса,
и не е въпрос на чужда воля -
няма божия намеса.

Аз съм сложна и объркана:
имам си чеиз с проблеми,
вярвам си, че любовта е свързана
със бутилки, ееей така големи!

Мога да редя безспирно рими,
мога да прескачам локви,
но не мога да произнеса “любими”,
нито пък да пускам котви.

Ако искаш с мен да ти е хубаво,
заведи ме в кръчма или в бар.
И преди да стане блудкаво,
удари на бармана шамар.

Аз тогава пък ще се разнежа страшно,
стихнало с възторг за теб ще пия,
и навярно ще ти кажа нещо много важно.
Но със сигурност ще си отида.

Тръгвай си и ти. Докато е време.
Хленчещи мъже разсмиват,
а пък тези, на колене -
могат глътката ми да убият.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

И понеже искам да отида нататък
ще продължавам да
стискам до кръв лопатата
докато
падне и последният
зъб на мама докато изгният костите й
докато баща ми се събуди далече
от бутилката с ракия докато баба ми се
обърне три пъти
в гроба докато разпозная брат си
ще продължавам да стискам до кръв лопатата
и да копая мойта собствена
дупка за душата
и тялото понеже
трябва
да отида
нататък

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

“… ти вземи Славата,
аз ще поема Позора -
относителната тежест е една и съща…”

(К. Павлов)

Още в детството
си измислих брат.
Не, че тъжна бях,
или исках батко,
а за да делим по братски.
Да делим Славата,
да делим Позора.
Да делим Славата и Позора.
Когато в облаците ме понасяха -
се изправях само аз.
Но когато чакаше се падане -
права си стоях.

Но се оказа, че ме мамил
неблагодарникът, мръсникът:
тежестта не била същата,
даже относително…
И не стига, че му дадох
съществуване
(и смисъл на съществуване),
искаше да кръшка
и от мен да се откопчи.

Тогава си измислих ново братче.
(Пак, за да делим по братски.)
И преди да се усетя
вече имах врагче:
зад гърба ми,
наместо Позора,
носеше първото ми братче.
Наивността на детската ми възраст!

Във зряла възраст пак се престраших.
Измислих трето братче.
(Целта остана същата.)
И третото ми братче
не носеше първото,
не носеше второто…
Съвсем вярно следваше
очертаната от мене роля.
Предимствата на зрялата възраст!

И сега щедро му давам от Славата,
за да го угоя,
(понеже му се виждат ребрата),
че никак не е удобно
да ме носи така…
Моето вярно трето братче.
Моето, от мен измислено, трето братче.
Изяде ми Славата.
Носи ми Позора.
Мен ме носи.
Начало на преклонната ми възраст!

Дииий!…

Ще му мисля, когато ми свърши
Славата -
храната на илюзиите.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

не мога да ги догоня
всички тези думи
по които стъпвам
за да стигна до теб

все по-далечни са ми

чувам твоите понякога
все по-рядко
все по-тихо
все по-кратко
все повече ме обричат
на безкомпромисно мълчание

като гипсови статуи се разхождат
из спомените ми
всички онези
на които можех да кажа
никога не го направих
онези
които искаха да ми кажат
никога не ги чух
защото
само още една дума
още веднъж да поискам
още само да се протегна
и ще съм Там

а не ми стиска

дъжд се стеле
като разпилени женски коси
не вие вълчица
аз плача

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Стола си усещам ръбест,

водката ми вече загорча…

между градусните глътки

ме спохожда съвест,

а над мен е виснала вина:

Стари гласове

на минали приятели,

(”минали са” в смисъл - през дома)

очертават като указатели

всички недовършени дела:

Чистих ли праха? Изпрах ли?

Съдовете си дали измих?

Минах ли с прахосмукачка?

… докъде ще стигна

с липсата на коректив?…

И започвам:

да се съдя много строго,

да посипвам с пепел къдравата си глава,

и да вярвам, че ей сега, ей Богу,

ще стана –

къщата ще подредя!…

Но не ставам.

И дори не искам.

Аз душата си не мога да я сложа в ред:

други грижи в себе си потискам

за артиста в мен…

Да е проклет!

Да са проклети и високите ми чувства,

сложните ми хамлетовски пози

и съдбата ми –

да бъде пуста! -

за това, че този кръст ми сложи:

да съм все недоизказана,

да съзирам Нищото във всичко,

да се чувствам богопомазана,

… а душата ми да пада ничком, ничком…

Цялата Вселенска мисъл ми се смее,

подчертава ми размера жалък,

казва ми, че

слънцето за всички грее,

а големият Артист във мен е малък.

Малък е,

но водка пие страшно!

И всяка нощ ме връзва над листà,

диктува ми отвътре нещо важно

и аз записвам всяка суета…

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

На този, който още ме пази жива…

Аз сигурно ще те обичам и тогава,

когато тялото ти вече е съвсем изстинало,

когато легнал във общинската морава,

за мен ще си оставил само минало.

И сигурно по-лесно ще ми бъде

да те наричам с нежни имена,

защото приживе ти беше твърде…

… труден… за обич на жена…

И не една - пробвали са се стотици! -

да са до теб, да ти дадат любов…

Но тялото ти с всичките частици

показваше им колко си суров..

Защото вярваше, че никой във света

не може даже с мисъл да обхване

ръбатата ти, сложната душа…

и с теб до края да остане.

Но ето, че те хванаха натясно

и ти лежиш, спокоен ми изглеждаш.

Но пак до тебе няма място

и пак към никой не поглеждаш…

Не ме поглеждай. С това аз свикнах от преди.

И този студ от теб - отдавна го познавам,

но мисълта, че ти отново победи,

не мога и не искам да прощавам!

Целувам те - не можеш да ме спреш…

Оставям цвете в студените ти длани,

а ти оставаш острия бодеж,

от онзи - който мен от смърт да пази…

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

ухажвай ме

но не ми сваляй звезди

не ми кръщавай усмивки

а на мен се усмихвай

вдъхновено

възторжено

възхищаващо

Можех да го поискам и от други

но избрах теб

защото

имаш сравнително бърз ум

сравнително дълбока душа

изобщо

твоите достойнства

биха могли да отразят

сравнително

моя бърз ум

дълбока душа

въобще

това е всичко

което искам

от което имам нужда

и не ми трябват

перца от гълъби

сърчица в шепички

възхищавай ми се

така ме ухажвай

и ще усетя твоята близост

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Вече пети ден се вглеждам в снимката ти,
за да забравя останалото…
… как говориш тихо,
за да провериш дали те слушам,
как ми измисляш имена,
защото никое не е достатъчно,
как наднича детското ти “р”,
за да ме разсмее,
как прибра завинаги ръката си,
когато,
за да ти бъде хубаво,
признах,
че мен не ме държат за ръка…

Вече пети ден се вглеждам в тази снимка
и продължавам да си спомням
тъгата ти,
на която аз не подадох ръка,
защото
се свърших.
Разхвърлих се във всички преди теб
и не е останало нищо,
не е останало друго,
освен
най-човешкото в мен -
обичам само себе си.

И с радостта ти трудно ще бъда.
Аз съм празен човек.
А усмивката ти - крива лодка,
в мен не може да се закотви.
По-добре да е някой до теб,
който още се надява,
че
изживяното заедно
вече е близост.

Вече пети ден…
Защото снимките изтривали спомени.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

едно време сядах на скала
защото пишех за високото
днес седя в ъгъла на стаята си
и ми е ниско небето

едно време предричах съдбата си
в малки любови се вкопчвах
и изписвах тонове сълзи по тях
днес усещам отсъствие
на окопнежено минало
и дращя стените във ъгъла

едно време се вричах в родината
стисках здраво семейния корен
и защото старо дърво не се мести
днес съм никъде с никого
и не ми стигат ръкавите
проглуших си ушите от виене

едно време не беше отдавна
мога да го стигна във вчера
днес просто прозрях
в душата си
грозна и празна

и че мога да отмина

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Когато с теб се срещнем
за първи път
ще се погледнем
ще се доверим на чужди истини
за себе си
ще си ги разменим
и ще си кажем само хубави неща
които другите за нас са казвали
и ще се харесаме във отражението
аз на себе си във твоите очи
ти на своето във моите
и ще се смеем че досега
не сме се срещали

ще се отразяваме
и ще се смеем

Когато с теб се срещнем пак
ще се погледнем
ще си припомним собствените отражения
ще си разменим представите за себе си
които ние вярваме че трябва да са истина
в които сме отново хубави
и ще се харесаме в отражението
аз на себе си в твоите очи
ти на своето във моите
и ще се смеем че досега
не сме се срещали

ще се отразяваме
и ще се смеем

Когато доверили се на тези
отражения един във друг
отново с теб се срещнем
ще бъдем дръзки много дръзки
и ще разменим простичките истини
за това че всъщност сме обикновени
и няма нищо изключително във нас
ще признаем най-големите си унижения
най-страшните си прегрешения
и тогава ако си харесаме
отраженията във очите
аз ще бъда с теб
ти ще бъдеш с мен
и ще си простим
че сме обикновени
и че до сега
не сме се срещали

и ще се смеем
на отраженията си във другите

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

да те обичам
на теб да се уповавам
да те пазя
в сърцето и да те нося
да си ми единствена
само моя да си
и на ближните
все от моята кръв
да не смесвам кръвта
като Бог да си ми
да си ми вярата
да те наричам родина
и да те търся във думи
защото само това си

а не останаха

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Аз съм от онези българи,
които могат да  ударят със юмрук по масата,
да стрелят два пъти във въздуха
(когато няма никого наоколо),
да креснат “Стига!”
и да си повярват.
И после да осъмнат пак
във кръчмата,
с юмрук на масата,
куршум във въздуха.
прегракнали…
… И само Странджата да каже: “Стига!
На вересия патриотизъм не раздавам…”
и да забърше от тезгяха
последните останали
вяра,
надежда,
любов,
защото
на кого му трябват.
Аз съм от онези българи,
които се кълнат в родината
като в жена, като в Бог,
но никога не са излизали
от кръчмата.
Родих се късно.

А може времето да е спряло.
За да  ме дочака.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

родино, преговарям те
във всички имена на стари улици
в учебниците по история
в старата лютеница на баба ми
новата я купувам в магазин
и обещава но не е същата
преговарям те с песента на Левски
сам е други няма
с Ботев те преговарям
и с други истини
истините свършват в митологии
и не мога да си спомня

не мога да си спомня защо
Емине коленичи
и на другия ден беше Емилия
не мога да си спомня онази
с любовното име Партия
водеше ме за носа ме водила
с топлата й грижа
казваше ми какво мечтая
и мечтите си не мога да си спомня

родино, преговарям те
и се страхувам
че ще се окажеш
само мой спомен
и тогава
аз ще съм ти родина

затова те преговарям
и те разказвам, родино

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

родината ми е следобедната баница
приготвена с много любов от баба ми
за хлапетата в двора
бъдещето й
нейното продължение

порасналото до настояще бъдеще
днес дъвче по навик и с отвращение
следобедната баница
плюе в двора
и не помни какво да продължава

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Брат ми, време е да тръгваш към своята нова родина.
Тази те предаде отдавна.
Още когато се учеше да караш колело.
Oще тогава ти удари балтията
и ти кара колелото на съседите.
Още когато произнесе думите:
“Сестра ми, и аз искам близалка,
но ние с теб можем само да гледаме.”
Когато ме приспиваше с лъжи,
че утре вечер може да не легнем гладни,
когато се опитваше да обясниш защо
мама се прибира късно,
а татко не сме виждали…
Още тогава те предаде.
Сега нищо не й дължиш.
Върви си.

И спри да четеш Захари Стоянов.

Author: idemidoidemi
• неделя, февруари 22nd, 2009

Да си нарисуваш човек ти трябват:
малко количество любов,
неизвестно количество вяра,
надежда, колкото за щрихи само,
благородство, радост, смелост, чест…
Имах всички.
(От изброените по-горе.)
И други имах,
но за тях - по-късно.

Започнах!

Ползвах само вяра, надежда, любов,
защото те са основните.
(Все пак, исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо  мислех:
ще поеме дъх -
не мръдна!

Втори ден се мъчех.
Добавих благородство, после радост,
защото са в една тоналност.
(Напомням, че исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо  мислех:
ще поеме дъх -
не мръдна!

Трети ден -
смелост, чест,
защото да поемеш дъх, е въпрос на смелост
и винаги заради едната чест.
(Все още исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо…
… Но пак не мръдна!

Четвърти и пети ден не правих нищо.
(Правих същото, но успехът беше същият.)
Моят човек не можеше да се освободи
от рисуваната си форма.
Нищо естествено нямаше в него.

На шестия ден бръкнах по-надълбоко
в раклата, където крия всичките си неща.
До дъното бръкнах.
До дъното на нещата.
И извадих: страх, завист, омраза.

И пак рисувах!

И…
… вдъхна! Цял бе дъх!
Изглеждаше каквото исках да си нарисувам!
Моят просто човек бе свободен сега!
Моят просто човек нарисуван
вече крачи доволен из листа!…
(От възторженост не проумях основното.)

А на седмия ден, докато почивах,
разбрах:
от свободата ни делят само:
страх, завист, омраза.

Author: idemidoidemi
• неделя, февруари 22nd, 2009

Публиката иска Той да бъде сринат!
Публиката иска Той да бъде повален!
Публиката иска Той да е линчуван…

Добре, ще й го дам:

Раздирам дрехите Му,
слагам Му въже,
до него снимката Му на герой
(очаквам възгласи на одобрение,
а той да се разплаче унизен)…

Публиката се радва!
Публиката аплодира!..
… А Той разглежда всеки поотделно,
взира се,
нахален,
дързък:
- Стегни въжето още, не стига..
Публиката замълча за миг,
после викна неудовлетворено:
- Затегни Му въжето! Не е достатъчно!

Антракт!

Промяна в мизансцена:
въжето стегнато е повече,
в гърдите му опира нож,
добавих снимка на голямата любов
със лошо качество, обикновена рамка,
да не оправдава Неговите въжделения..
(очакванията ми са по-големи от предишните)

Публиката е доволна!
Публиката се смее!
Радва се, че в Нея няма нищо изключително,
одобрява ножа във гърдите…

Той:
- Тя е още по-обикновена, аз съм още по-жалък…
Ще почакам да измислите
друг мизансцен,
друга пиеса
и сам ще се върна…

Свали въжето,
ножа си прибра във джоба,
скъса снимката,
огледа всички във салона..
И излезе.

Публиката се нахвърли върху мен:
- Бездарник! Бездарник! Бездарник!…

А тази дума аз не я написах?

Author: idemidoidemi
• неделя, февруари 22nd, 2009

Глас на куче:
Стопанин, тази вечер никъде не мърдам,
кротко ще седя край огъня
и ще си разпъвам лапите.
(може да е мое куче)

Друг глас, не знам чий:
Ти нямаш куче.
И камина нямаш.
И пак ти идва много водката.
(изглежда не е било мое куче)

И трети глас:

Но замълча.
(това е още по-неясно)

От всички гласове, които чувах,
най-много ме изплаши този, третият.
Изррръмжжжах му!
Изръмжаха и останалите с мен.
Всичките.

Подвих опашка.