ползваш всички нежни думи за мен -
след теб пътека от рози

да се давя в бодлите им

се преговаря
повтаря всички подчертани
фрагменти
за да се запомни
както иска да я запомнят

и обича
за да остави следа

в някого

и не ме докосва
за да не объркам думите

и да затворя страницата
когато е желана

твоите мисли са топли
моите биха могли да те обгърнат в огън
твоите мечти се разхождат по облаци
моите носят теб и ме разхождат по тях
твоите липси са дълги
но моето очакване е по-дълго
твоето мълчание е страшно
но аз мълча най-страшните думи
обичам те

тъга ти е
сянка на райската градина
която мога да затварям вечно
в стихове

но не обиквам никога

ръцете й завършват в книга
и пръстите й
страници разлиствам бавно

аз знам че си отива

ти не питай защо все заставам до теб
в петък вечер танцувам със теб и осъмвам
ти за мен си единствен човек
дето вижда във мен и на тъмно

аз до теб се превръщам в герой
който сам опазил е слънцето
всички важни неща си тръгват под строй
и аз до тебе оставам единствено

ти не питай защо не поглеждам към тях
аз какво да им кажа кажи ми
девет разказа тихо на глас
и бутылчка вино дели ни

те не могат да драскат с кафе по врата
рано сутрин да бъдат щастливи
че аз съм до тях и така
да отминат навярно години

ти не питай защо все заставам до теб
и с усмивка до тебе се стихвам
всеки друг вижда в мене само човек
ти не питай не питай гушни ме

Шумният град с шумните улици,
купищата думи,
гласовете на чудовищата
в главата ми
стихват в очите ти -
ето толкова те обичам.

Искаш ли друго да знаеш
или вече ще ме целунеш?

не е вярно
че не бива да се захвърля
нарочен подарък
че подаръкът е за теб
и затова искам да стигне до теб
че ми тежи да ми напомня за теб

искам
да го виждаш
да си спомняш

за да не забравиш не
доброто ми поведение
подскоците по улиците
камъчетата в джоба ми
как ти се усмихвам
как оставям ръката си в твоята
не искам да забравиш мен

мога да съм жива
само в твоите спомени

вярно е
че Теб носи в себе си
онова мен
с което искам да се запомня

имаш смях по върха на пръстите
можеш да ме галиш с тях
едва ме докосваш
мамиш ме
и си хубава

рано е да те имам

да зная за теб
ме прави силна
срещите с теб
ме узаконяват
много си хубава

не искам да те имам още

казваш ми
колко аз съм хубава
няма покрив за мен
само птиците летят наистина
и че
Хадес има да ми каже нещо

казвам ти, че те обичам
но не те обичам наистина
допускам, че ми се иска
поне мъничко
казвам ти, че без теб се губя
но без теб стигам тъкмо до себе си
простичка истина е
с теб имам най-човешкото в себе си -

ти ме обичаш
аз се лаская

Аз не съм датски принц,
ти никога няма да бъдеш Офелия,
но тъкмо по теб ще остроумничим с гробарите,
как се удави в живот без моята любов.
Аз те обичах някога.

Аз не те обичах.

Рано сутрин тревата има тънка роса
и ухае на пелин;
усещам те да пристъпяш до мен,
отъркваш се в мен,
мъркаш,
а опашката ти чертае слънца
в небето.

Късно вечер улиците са ръкави
на река, в която не стъпих;
виждам как си тръгваш от мен,
едва те докосвам,
мълчиш,
а погледът ти изрязва човешкото ми -
на земята е.

- Никога не ти дадох подаръците, Офелия,
нямаш какво да ми връщаш!…

Косите ù - огънят на залеза
с подухнал вятър.
И тя се смее, смее…

Очите ù - ядосан крокодил
стихнал жертвата очаква.
И тя се смее, смее…

Лицето ù - походката на котка
върху тънък клон.
И тя се смее, смее…

Така я вижда някой.
Но не я обиква.

Защо да я обиква,
щом е толкова
косите ù,
очите ù,
лицето ù
и тя се смее, смее…
и всеки друг ще я обикне.

Всеки друг ще я обикне.
Всеки друг.

И тя се смее, смее…

Когато в теб нещо се счупи -
във мен се руши и трещи.
И се ширва из празните улици
страхът ми - и вали, и вали..

И тогава разбирам, че всъщност
няма никакъв мост помежду ни,
че си много отделна личност,
и че само това ме боли.

по тези незначителни улици
ти извърши незначителни малки неща
и сега и по другите улици
виждам теб

да разбъркваш със пръсти звездите
да броиш по тях моя смях
и да казваш че всичките те са
само ехо
а аз съм до теб

да ми казваш че много е хубаво
че в теб се родих
или ти в мен
че объркваш посоките в времето
и че няма значение

аз съм до теб
виждам теб

а е така незначително

и по други улици
малки неща
сега
други улици
други

незначителни

то е мъничко
като връх на игла е
и така ме боде

то е отсъствие
но пак си е нещо
и в мене стои

То не е болка
То не носи тъга
То не търси съчувствие
То е
което не си

защото с теб е много хубаво
и вятърът не щипва лакътя
и слънцето не пречи сутрин
а къщите са срутени
но са уютни
строя хангари върху тях
за теб
кафето драска по вратата
пък на площада се раздава вино
и после във камината
ми стопляш залъка
изобщо с теб е много хубаво
аз казах ли го?
много хубаво
със теб
затова
не разбирам
защо те няма
до мен

лисиците отдавна са научили
кога ловците ще ловуват
житата отразяват само слънцето
вода се пие от чешмата
пилотите си имат екипаж
а розите са живи само
в сезона си или
в хербарий
и залезът
е като някой вчерашен

а онзи
малкият
е местил столче да го гледа

не мога да ги догоня
всички тези думи
по които стъпвам
за да стигна до теб

все по-далечни са ми

чувам твоите понякога
все по-рядко
все по-тихо
все по-кратко
все повече ме обричат
на безкомпромисно мълчание

като гипсови статуи се разхождат
из спомените ми
всички онези
на които можех да кажа
никога не го направих
онези
които искаха да ми кажат
никога не ги чух
защото
само още една дума
още веднъж да поискам
още само да се протегна
и ще съм Там

а не ми стиска

дъжд се стеле
като разпилени женски коси
не вие вълчица
аз плача

ухажвай ме

но не ми сваляй звезди

не ми кръщавай усмивки

а на мен се усмихвай

вдъхновено

възторжено

възхищаващо

Можех да го поискам и от други

но избрах теб

защото

имаш сравнително бърз ум

сравнително дълбока душа

изобщо

твоите достойнства

биха могли да отразят

сравнително

моя бърз ум

дълбока душа

въобще

това е всичко

което искам

от което имам нужда

и не ми трябват

перца от гълъби

сърчица в шепички

възхищавай ми се

така ме ухажвай

и ще усетя твоята близост

Вече пети ден се вглеждам в снимката ти,
за да забравя останалото…
… как говориш тихо,
за да провериш дали те слушам,
как ми измисляш имена,
защото никое не е достатъчно,
как наднича детското ти “р”,
за да ме разсмее,
как прибра завинаги ръката си,
когато,
за да ти бъде хубаво,
признах,
че мен не ме държат за ръка…

Вече пети ден се вглеждам в тази снимка
и продължавам да си спомням
тъгата ти,
на която аз не подадох ръка,
защото
се свърших.
Разхвърлих се във всички преди теб
и не е останало нищо,
не е останало друго,
освен
най-човешкото в мен -
обичам само себе си.

И с радостта ти трудно ще бъда.
Аз съм празен човек.
А усмивката ти - крива лодка,
в мен не може да се закотви.
По-добре да е някой до теб,
който още се надява,
че
изживяното заедно
вече е близост.

Вече пети ден…
Защото снимките изтривали спомени.

Когато с теб се срещнем
за първи път
ще се погледнем
ще се доверим на чужди истини
за себе си
ще си ги разменим
и ще си кажем само хубави неща
които другите за нас са казвали
и ще се харесаме във отражението
аз на себе си във твоите очи
ти на своето във моите
и ще се смеем че досега
не сме се срещали

ще се отразяваме
и ще се смеем

Когато с теб се срещнем пак
ще се погледнем
ще си припомним собствените отражения
ще си разменим представите за себе си
които ние вярваме че трябва да са истина
в които сме отново хубави
и ще се харесаме в отражението
аз на себе си в твоите очи
ти на своето във моите
и ще се смеем че досега
не сме се срещали

ще се отразяваме
и ще се смеем

Когато доверили се на тези
отражения един във друг
отново с теб се срещнем
ще бъдем дръзки много дръзки
и ще разменим простичките истини
за това че всъщност сме обикновени
и няма нищо изключително във нас
ще признаем най-големите си унижения
най-страшните си прегрешения
и тогава ако си харесаме
отраженията във очите
аз ще бъда с теб
ти ще бъдеш с мен
и ще си простим
че сме обикновени
и че до сега
не сме се срещали

и ще се смеем
на отраженията си във другите

имам слаба памет за емоции
разравям старите ни писма
и не мога да си спомня
защо така са написани
защо толкова безсъние
съм пропиляла в събиране
на малки красиви неща
които да те радват сутринта

не мога да преброя
всички пожелания за лека нощ
толкова са много
толкова ли исках да спиш спокойно
когато сега това няма значение

само едно разбирам
какво можех,
а не поисках

моето малко невъзможно бъдеще
е още по пижама
рошаво
сънено
смее се
на моето тежко настояще
прикрило своята полувековна давност
с халат
прилежно рошаво
отдавна събудено
с родителска грижа прави първо кафе
усмихва се
на моето малко невъзможно бъдеще
то е още по-весело
по-рошаво
още щъка и очаква
моето тежко настояще
да махне халата
да се събуди наистина
и да види
как моето малко невъзможно бъдеще
все ще предстои

когато се срещнеш със някого
дори за кратко
и после
когато си отиде
когато си отидеш
остава нещо в теб
от теб остава нещо в него

и после с друг се срещаш
макар за кратко
и пак когато се разделяш
разменяте по нещо

и нещо твое започнало е пътешествие
от теб през хора още хора други хора

и някога ще срещнеш себе си така
че вече ще се влюбиш

в себе си
и няма да звучи перверзно