Archive for ◊ януари, 2009 ◊

Author: idemidoidemi
• понеделник, януари 19th, 2009

Всяка от тези къщи може да е моята. Имам правдива история за всяка от тях. От този прозорец изскачах като малък, нощем, когато баба ми мислеше, че спях. Играех на пръчки с момчетата от селото. Трябваше да е нощ, за да се скриваме; за да скриваме черните си колене, черните си ръце, черните си лица, бъдещите си черни души, още тогава ги имахме, само нощта ги скриваше в своето мрачно оправдание. Тогава се научих да виждам по-ясно в тъмнината. Сигурно затова избрах да вляза в селото през нощта. А в двора на тази къща отгледах сина си. На тази греда подреждах кутии от бира и го учех да стреля с прашка. Звучи хубаво. Може би щях да съм добър баща. Онзи ъгъл там, няма да свия по тази улица, на озни ъгъл видях онова момиче за първи път. После стана майка на сина ми. Станал съм романтичен, мисълта ми е стройна - прибирам се: какъвто ме очакват; със сигурност съм на крачка от дома. Не е задължително да е моето село. Всяка къща може да е моята, имам правдива история. Имам правдиви истории за всичко, добро оправдание за всяко мое недействие и най-забавното е, че оня кретен, дебелакът с мазната коса, ми плаща с по бира за всяка страница оправдание. Бих могъл да си помисля, че съм щастливец. Но някои неща трябва да ги зная само аз. Затова за тях не измислям оправдания и никога не ги произнасям. Или ги произнасям така, че да звуча като шизофреник. Тогава също ме оставят на спокойствие. Изпитвам известна неувереност дали се прибирам навреме, очакват ли ме. Изглежда не съм напълно готов. Не различавам ясно правдивите си истории-оправдания от онова, което премълчавах. Може би, все пак, трябва първо в себе си да очертая ясно параметрите, в които се движа, в които се движим с Илоп… И колко Илоп има всъщност? Първият е заложникът Илоп: Непрекъснато бързаше към невероятно близки цели, както бързат отчаяните, задъхваше се в малкото пространство, с което разполагаше. В празна стая приличаше повече на някого, който се опитва да разчисти пространство, за да има повече място. Втурваше се към кой знае какви нищожни пространства или, пуснат на свобода, неистово се опитваше да се върне в центъра. Задъхваше се. Само да го допуснех и започвах да дишам учестено. Все пак, макар да правеше повече опити, отколкото движения, той успяваше да се премества в пространството. Клатушкайки се, но беше движение. Винаги беше напът. Никога не знаех къде отива. Понякога ме взимаше със себе си, друг път, с проява на много воля, го оставях да замине сам. Не знаех къде. Не знаех дали ще се върне. И по някакъв начин чувах в себе си крясък, с който исках да го спра. Струва ми се, че ми липсваше, когато не беше с мен. В главата му обикновено няма думи, а само нечленоразделни звуци, с които назоваваше нещата край себе си. Изчезваше за дълго, понякога за много дълго време. После ме подсещаше за себе си, често след години. Докато беше при мен се превърщах в грохот, торба, отчаян крясък на ярост. Но по-често нямах сили за крясък. Променяше ме. По нищо не можех да позная на колко години е, как изглежда. Нищо не знаех за него. Струва ми се, че този Илоп не знаеше за мен. Не зная и как се появи, нито какъв трябва да е неговият естествен край. И дали моят собствен естествен край, ще бъде и неговият естествен край? От скромност не допускам това с пълна увереност. Всъщност, има ли неествествен край, щом добрата природа е предопределила естествен край за всяко нещо. В този ред на мисли би трябвало и за мен. И за този Илоп ли? Няма да си губя времето в излишни догадки. Можеше ли някой, продукт на собствените си нищожни притежания, на своята къща и градина, отворен навън, изцяло продукт на собствената си работа - да назовава, измисля, оправдава, можеше ли такова създание да се изпълни с химери? Явно е, че може. Във всичко виждах единствено стремеж към самота, нужда непрепоръчителна, но все пак търсеща удовлетворение. Може би трябваше да разказвам повече. Поне да споменавам за живота си. Но аз избрах да мълча. Само така можех да запазя пространството си. Без набези. Пред този нещастник Илоп, никога не отроних и дума за себе си. Имало и други хора, но те ме занимаваха по друг начин. Съмнявам се, че се прибирам с този Илоп. Най-вероятно се прибирам с Илоп-етикета. Той е, който отнасяше цялата публичност. Приписвах на него всичко, което не исках да свързват с мен или с Заложника. Беше незавършен продукт, дописваха го другите, същите, които срещах, ме изпращаха и посрещаха. Предполгам, че съм тръгнал към тях сега. Може би в моето съзнание този Илоп отдавна няма нищо общо с Илоп, когото познават другите. Не разбрах как допуснах изобщо да знаят нещо. Най-вероятно стремежът към самота има нужда от катализатор: когато мислят за мен, когато ме назовават, а назовават този Илоп, не мен, не другия - усещането за самота се изостря повече. Публичността му ме беше изплашила и, за да запазя нещо свое, за кратко се появи Теке. Мисля, че се появи готов, вече създаден от ума ми, не помня да съм се занимавал с измислянето му. Ако имах с кого да поговоря за това, може би щях да успея да разбера как и откъде се появи. Но за нищо на света не можех да говоря за Теке с когото и да било. Дори с Илоп. Особено с Илоп. Все пак, кой друг, освен мен, би могъл да ми говори за Теке, на кого друг, ако не на себе си, бих могъл да разкажа? Има хора, които срещаш, и имаш натрапчивото усещане, че си познавал, защото вече по някакъв повод са били участници в някои мисловни процеси. Нещо такова се е случило с Теке. Затова ми е изглеждал толкова познат. Дори застраших съществуването му и го нарекох „близък”. Истината е, че изобщо не го познавам, изобщо няма общо с Илоп и не може да участва в преброяването. Истината ли казах? Забавно ми е, когато сам си вярвам. По-скоро тъкмо аз, би трябвало да зная, че не можеш да имаш никакво доверие на някого, който измисля истории, измисля истини, за да оправдае света около себе си. Губя си времето, изоставам от преброяването, а скоро ще съмне. Селото ще се напълни с хора, които може да задават въпроси, а може и да не задават. Но аз трябва да търся отговори и да подготвя подходяща история за оправдание на отсъствието си. Двама Илоп до този момент: Илоп-заложникът и Илоп-етикетът. По улиците духа вятър. Не съм сигурен къде съм, нито накъде да тръгна, затова поемам по вятъра. Струва ми се, че това е пазарът на селото. Скоро ще съмне, ще се напълни с хора, много хора, ще се развикат за дребните си болежки, големите си болежки, еднакво неважни за мен, ще искат да си купувам от тяхната стока, за да ме спечелят, ще задават въпроси свързани с мен, ще питат за Заложника, ще отговарям за Етикета. Пак се задъхвам. Надявам се, че е защото дишам с вятъра. Не съм готов. Не съм готов. Не съм готов! Но ми плащат, за да търся отговори - бира на страница. Дебелакът с мазна коса идва всяка неделя, за да вземе готовите страници. По-рано оставаше с мен, да изпием по бира заедно, сега дори не го виждам, когато идва. Отварям очи и имам няколко бири, няколко нови празни страници и бележка, в която, много вежливо, съм помолен да съм по-отговорен, и да изписвам всяка страница до края. Ако може и да завършвам историите си. До другата неделя. Деликатна заплаха, че, ако не взема мерки, ще ми намалят бирите. Понякога си мисля, че дебелакът се е скрил наоколо и ме гледа как тъна в тинята на собствените си въпроси, как скрепям отговори, по които да се измъкна, но никоя история не е достатъчно правдива, за да изляза. Единственото ми реално пътешествие беше тази нощ: излязох от градината си, стигнах до пазара на селото и сега не мога да се върна обратно, защото всяка къща може да е моя - все някой трябва да отвръща с вяра на моите правдиви истории. Съмнявам се, че ми оставя бири срещу страниците от вяра в моите истини. Ето, от този тезгях, преди време, което не мога да определя, не можеш да си служиш с точни параметри, когато се загубиш в себе си, си купих първите листи. Може и да не е вярно. Има ли значение, щом е правдив отговор?

Category: Илоп  | Leave a Comment
Author: idemidoidemi
• неделя, януари 18th, 2009

Допускам, че отдавна съм тук, ако съдя по клонките, полепнали по мен. Обичам да стоя в гората, сигурността, която ти дават високите дървета, скривайки хоризонтите. Хоризонтът. Обезпокоително е да вярваш, че има повече от един. Бях малък, когато осъзнах, че хоризонтът е недостижим и лиших себе си от най-глупавите стремежи. Винаги съм изпитвал благодарност към себе си по тази причина. Предполагам, затова не се притеснявам, когато някой ми говори за хоризонти. В множествено число. Само може би малко, а понякога повече, ме напушва смях, който едва прикривам - глупостта на хората може да бъде много забавна, когато не те засяга. Премествам камък от единия джоб в другия. Намалели са. Камъните в джоба ми. Най-вероятно има дупки. Някога майка ми можеше да ги зашие. Бих могъл и сам, ако бях у дома. Глупости. Камъните са станали гладки от смукане. Смуча ги срещу глад, бях го чул някъде. Чувам много неща. Най-често собствените си мисли. Научил съм се да не обръщам внимание. Вече имам изградена техника на нечуването: веднага започвам да си спомням други гласове, други думи и не отговарям, не реагирам, докато гласовете се уморят от собствената си устойчивост и започнат да се смесват, накрая се превръщат само в шум, размива се и става тихо. Толкова тихо, че започвам да чувам гниенето на сакото си. Трябва да е започнало да гние, при толкова лежане под този храст. Може би на това дължа дупките. Премествам още един камък, за да проверя колко големи са дупките. Ръцете ми се оказват слаби. Повдигам лявата си ръка - дали е моята? Има онзи белег, за него по-късно, но е жълта, виждам костиците, благодарение на които успявам да стисна с пръсти камъните. Виждам кожата, която държи костиците. Виждам през ръката си. Телата се променят неузнаваемо. Най-ужасното е, че го правят незвисимо от теб. Не искат разрешение. Ужасен съм, че има нещо мое, което не мога да контролирам. С мислите и гласовете се справям. Може би не са мои? Трябваше да пътувам. Винаги е по-добре, когато една история започва с пътуване. Помага. Движението е важно нещо. Всички смисли. Можеше да съм поне на тротинетка, да се спускам по горските пътечки и да вървя към дома. Завръщането е катарзис. Прошка. Или нямам нужда от това, или съм по-голям глупак, отколкото дори майка ми смяташе. Нещастна старица. Дали още ме очаква? Става шумно. Гласовете са се събудили. Винаги разбират кога и аз съм буден. Ясни са, но не са ми нужни: сам мога да определя какво е в основата на всичко: ако намеря решение за отношението към майка ми, всичко ще се подреди. Би могло. Има най-голям шанс. Шансовете са другото нещо, което ме разсмива като хоризонтите. Сега не се смея. Докосвам лицето си, за да съм сигурен, но докосването е различно. И преди имах проблем с идентичността. Това трябваше да го кажа по-красиво. Съжалявам, зная, че е важно. Но не се научих да говоря красиво за важните неща. В нашето семейство те се премълчаваха. Израснах с идеята, че те са срамни. Майка ми винаги предлагаше сладкиш, когато някой се объркаше и кажеше нещо важно. Вадя камък от джоба си и го слагам в устата си. Има повече място, изглежда съм се лишил от още зъби. Вече го казах: тялото има собствен живот. Не очаквах, че мога да съм толкова самотен със себе си. Казах ли, че има вятър? Вятърът определено е движение, но не помага на историята. Трябваше да се движа. В движение трябваше да е завърщането ми. За да е ясно, че съм стигнал до най-чуждата точка на себе си. Прицелих се в нея с буца пръст и уцелих точно средата на ковчега на майка си. След това хукнах и докато тялото ми имаше сили, коленете ми бяха наред, бягах бързо, имаше движение, можеше да се хвана за него, осъзнавам нещата, когато е късно, така имам оправдание да не реагирам. После видях гората, дърветата не очертаваха хоризонти и даваха сигурност. Малкият храст беше уютен и се сринах под него. Винаги съм предпочитал уюта на малките неща, покривът на нашата къща рухваше при всяка прогноза за буря. Веднъж се опитах да го подпра и оттогава имам белег на ръката си: керемидите остъргаха кожата ми, една по една минаха през ръката ми, майка ми се засмя, ехото на новия ù дървен дом още ме преследва. Научих се да го смесвам с другите шумове, с всички гласове и сега не го чувам, значи няма значение. Белегът е единственото нещо, което ми дава сигурност - това е моята ръка. Аз съм. Знаех си, че трябва да има движение. Засмуквам камъка, който още не е разбрал за дупките в джобовете. Гладен съм. Гладък е.

Category: Илоп  | Leave a Comment
Author: idemidoidemi
• събота, януари 17th, 2009

Четири пъти. Без да знам какво. Само да не правя това, което трябва. Ако наистина трябва. Ако изобщо. Луната. Естествено - луната. Какво друго. Другото. Вчера, ако се сещам, ако се сещам правилно, пак беше тя. Кой друг? Другият. Говорим си. Аз й говоря, луните не говорят. Луната - тя е една, доколкото си спомням. Спомням си и по вчера… Имаше и по-точна дума, някаква, но звучеше грозно. Едно. Тук пропускам малко, винаги така правя. Пропускам важното; казаха ми. Все ми казват, аз ги слушам; някой път може и аз да кажа - успокоявам се, знам, че няма. Не обичам да ми казват, затова няма да казвам; не обичам, обаче слушам. Тук трябва да пропусна, сещате се. Две. Сега луната осветява пътя на двама души. Вървят. Ще се разминат, не, първо ще се срещнат, после ще се разминат. И след това вече ще се познават. Може да са се познавали и преди това; те не го знаят. Трябва да пропусна. Три. Казват ми да си мия зъбите. За хубава усмивка. Аз не се усмихвам, не ми трябва - слушам ги. Нали все така правя. Но понякога ги лъжа - не обичам да влизам в банята: и сутрин, и вечер там има само една четка за зъби. Това ме потиска. Мога да умра всеки път, когато влизам. Като мога, защо не го направих? От мързел. Сигурно. Може да ме е страх? Не знам, те ще ми кажат; те винаги ми казват какво. Не всичко. Не ми отговарят, пък аз спрях да питам, откакто започнах да лъжа. Я, кой се разговори сега? Може да не съм аз, не знам, не са ми казали. Четири. Пак за луната. Като няма какво - все за луната, много удобно. Като няма кой, пропускам. Вече обясних. Вчера идваха, казаха ми да си сменя маската. Аз да не съм клоун? Изглежда съм, щом ми го казват. Не знаех - вече знам. Един ден ще знам всичко за себе си и ще разбера; дано да е тук, да й кажа, да кажа на някого. Ако изобщо събера мозайката. Едно. Объркват ме нарочно. Навярно са открили тайния ми план - да разбера всичко и да се освободя. Може и да не са го разбрали, а да са ми казали това. Не знам? Не помня? Така ме мъчат двойно. Все ми казват различни неща. Защо им е да ме мъчат? Две. В стаята ми е много студено. И по вчера, вече говорихме за другата дума, пак беше. Навън е топло; ако имаше прозорец, щях да го отворя; само че този е нарисуван. Разбрах го, когато започнах да следя пейзажа - нито едно листо не помръдна, нищо. Поне са се постарали, благодаря им. Три. Вчера, и така нататък, се опитах да го отворя. Така окончателно се убедих. Не са ми нарисували врата. Само за банята, тя е истинска, но не води по-далеч от банята. Надявах се и огледалото да е нарисувано. Пропускам. На прозореца си, онзи нарисувания, друг нямам, има двама души: вървят един към друг, луната им… Вече го казах. Четири. Щом когато нямам какво да говоря - говоря за луната, а сега непрекъснато за нея…? Не са ми казали да спра, предпочитат, изглежда, да пиша за луната. Така няма опасност да пиша за… Пропускам. Пропускам. Пропускам. Едно. И това непрестанно броене. Две. Нямам какво друго да правя. Имам. Казаха ми, че трябва… Обаче не знам дали наистина. Три. Ако изобщо. Защото до десет е много дълго, а до три е скучно. Едно. Трябваше да пътувам, да е по-интерeсно. Уморих се обаче. Две. Напъхаха ме в тази стая вчера. Някое вчера. Не помня точно. Не са ми казвали, не ми казват цифри. Задоволявам се с моите си: три-четири. Едно, две, три, четири. Обзалагам се с луната, на кой път ще си спукам челото. Едно, две… Само нарисуваните луни ли не говорят? Или всички? Три. Колко са всъщност на брой? Четири. Една ми е четката в банята. Две.

Category: Илоп  | Leave a Comment
Author: idemidoidemi
• петък, януари 16th, 2009

щеше да се стигне до тук трябваше да стигна ако изобщо бях тръгнал после да разкажа разказвам сега както го пиша така беше може някой да иска друго другото все ми убягва ми спрях да го гоня може денят да е друг същият е и онзи път като опитах пак беше така ми се иска искаше ми се искам ли не ми стиска както тясна ми стана стаята къщата където живея къде живея убягва ми друго е пиша го както ми убягва някой чете после ако открие листите листи листи хартия навсякъде понякога някой я прибира взима я няма я не я виждам повече не ми трябва да пиша винаги става така пиша за да уловя това което ми убягва е друго друго е за друго пиша да уловя това което ме обърква се казва Илоп не се казва така става бавно фраза по фраза така се чете както го пиша на един дъх дъхът ми е стар отдавнашен познат като шум от чехъл скъсан чехъл син чехъл с жълти ивици тътри се и другият не ми убягва познавам моя чехъл и двата моите крака ги тътрят ходят разхождат се в кръг назад напред пак се връщат изобщо не тръгват затова ги обичам постоянни са пак се тътрят шумят като вчера и другият чехъл не ми убягва напомням се скъса пиша го за първи път на палеца ми му е студено на десния крак и без това го болеше все го боли искал да куца вбесява ме но го обичам все си е той така си е той познавам го когато го чувам да скърца нощем с коляното си ако е тръгнал за някъде с чехъла винаги с него и на мен щеше да ми е добре понякога се сърдя на ръцете че не издават звук чужди са ми само се движат предвижват храна към устата ми не я улучват понякога успяват или ми подръпват дрехите ако ми стягат тесни са ми или широки не са ми по мярка може да не са мои виждам ги как пишат не ги чувам затова се обърквам и се опитвам да променя ако се опитам да променя нещо нещо нещата са живи това ще го кажа пак ще го напиша знам защото ми хареса някой ще го прочете и ще го разбере аз не разбирам това което ме обърква се казва Илоп или не беше така може да е точно обратното на това но тогава е твърде опасно много е близко до мен често сяда някой и ми говори после става дума за Илоп или май се казваше Теке защо ми говорят за Илоп непрекъснато сядат един по един заедно понякога гоня ги измислям и за това имам оправдания понякога застават до мен пак ми говорят си аз се възползвам и тогава отивам при мама не знам къде е предлага ми чай тя не обича кафе и на нея мога да кажа не се сещам какво предлага ми бучка захар поощрява ме дали ще ми провери домашните не са готови дано не се стигне до там е тихо тя ми казва нещо разказва ми защо съм тук не знам продължава да разказва не помня чаят е много хубав билките са от нашата градина ние нямаме градина тя не знае още може да не й кажа тръгвам оттам да поздравя Илоп не е майка ми убеждавам се отново потвърждавам още говорят продължавам да пиша после някой ще чете има време на мен все не ми беше време не тръгвах вече имам много пиша с много време също толкова трябва за четене пиша на един дъх ако се чете така какво се промени не помня не мога да уловя обърква ме още продължавам да пиша продължават да идват да говоря говорят говорят ми за неща които харесвам понякога се оставям да ме подкупят помня че не беше време ако си спомня и друго ще стане ясно другото все ми убягва затова е важно най-важното стигам дотам имаше неща неща нещата са живи казах че ще повторя напомням така слагам рамки след това продължават да идват не ги виждам но идват някои по навик говорят си пак мога да тръгна няма къде не е оправдание понякога мисля че аз съм Илоп и тогава искам да тръгна но може да не съм не го правя много неща не правя не тръгвам слушам за Илоп отговарям когато ме питат обикновено имат друго предвид правя се че не знам питат ме казват че искат да знаят знаят повече от мен продължават да ми говорят за Теке за Теке за Теке помня всички неща тези неща и онези които признавам не признах аз ги направих както Илоп и Теке и чая на мама и чехлите познавам ръцете си не търся рамка мога да спра когато реша някой ще бъде строг после но не достатъчно признавам за Илоп знаех че ще стигна дотук

Category: Илоп  | Leave a Comment
Author: idemidoidemi
• четвъртък, януари 15th, 2009

Хубава ми е къщата. Много ми е хубава. И сигурно е моя, никой не е идвал да си я потърси. А ние не сме мърдали. Аз и къщата де. Помня, че първия път като се видях тук, се сврях под един прозорец, за да не мога да гледам през него, и така, докато не се убедих, че и след малко никой няма да дойде. Никой не идва. И след малко пак. После и да исках, а аз не исках, и сега не искам, не можех да мръдна. Коленете ми вече бяха свикнали с позата и отказваха да проумеят, че могат и да се опънат. Говорих с тях, но не ме чуха. Сега се захитряват и от време-навреме правят някое движение самостоятелно, без да ми кажат. Но аз ги чувам и ги спипвам тъкмо в този момент; не съм им казал, че скърцат. Страхувам се, че може да спрат. Свикнал съм. После няма да разбирам кога какво вършат, ще имат самостоятелен живот… Не мога да го позволя. Един път ги излъгах, че са много безшумни. Мисля, че се хванаха. Знам, глупави са, но вършат работа: говорим си. Аз и с другите си говоря, но тях не ги познавам толкова добре, те не издават шум. Мисля, че ги следя достатъчно строго и досега не съм допуснал да имат самостоятелен живот, но знам ли… Ако все пак успяват да се движат? Не съм ги питал: може да им дам възможност да ме излъжат. Така е по-добре. В къщата цари спокойствие, много е хубава. Не помня как изглежда отвън, сигурно не съм я виждал, но от тук си е много хубава. Има много неща, същите, на които не давам възможност да ме излъжат, но следя много старателно. Важно е да има неща, говорят за уют. Тези не. Даже са мълчаливи… Обърках понятията… Ще опитам отново: много неща - много потребности, те от своя страна предполагат някого, който да ги е изпитвал… много неща - много “някой” - не съм бил винаги сам. Дали съм ясен? Страхувам се, че може винаги да съм бил сам. Ако къщата е моя, нямам основание да смятам, че не е, значи и нещата са мои, значи и тези много “някой”… Което пак не означава много. Само си мисля, правя го, за да си уплътнявам времето. Не е много трудно, а отнема достатъчно време. После се уморявам и си почивам. Но винаги съм нащрек! Коленете! Трябва да си много внимателен да не те надхитрят - докато мислиш, се налага и да слушаш. Хммм… Мисля, че затова ми отнема повече време. Не знам. Понякога се сещам разни работи, но не ги разбирам, защото не ми харесват. Тогава най-вероятно си ги измислям и щом не са били - не ме тревожат. Ако са ми симпатични, им викам спомени. И ги запомням. После от време-навреме се сещам за тях. Както се прави със спомени. Или ги предизвиквам - сами да ми се покажат. Това не ми е много ясно, защото предизвиквам грешните, дето не ми харесват много. Не знам защо го правя. Може да съм луд или склонен към самонараняване. Понякога си мисля, че майка ми ще се появи. Трябва да съм имал майка все пак, много е логично. Вече съм измислил каква е. И най-малката подробност съм решил; но може да ми е по-интересно аз да отида при нея. Ей в такива моменти почивам, като се объркам. Много е хубаво, дето съм с гръб към прозореца. И най-малката конкретност може да ме обърка. Това пък защо? После ще видим. На някои неща си отговарям по-нататък, държа се в напрежение, да не ми омръзне. Възможно е, така да се оправдавам, задето не се разбирам. Илоп твърдеше, че ме разбира, но аз не разбрах Илоп. Ако Илоп съществува изобщо. Нещата може да са на Илоп; от това най ме е страх, да не ми ги вземе. Дано не съм се сврял в къщата на Илоп. Много е хубава за двама. Тук има само една четка за зъби… Дъхът ми ми каза, че не е моя. На мен все ми говорят. Така ли казах? Важното е, че Илоп няма да дойде да си иска къщата. Така ми каза Илоп. Много хубава къща.

Category: Илоп  | Leave a Comment
Author: idemidoidemi
• сряда, януари 14th, 2009

Мисля, че направих всичко, защото повярвах, че когато назовеш нещо, то става твое и ти го владееш. Ако не бях повярвал никога нямаше да пропиша. Сега е късно. Тогава не знаех, че е рано, достатъчно рано, и не се отказах. После затънах - първо в думи, листи; сега - не съм сигурен, но трябва да съм затънал, ако не мога да се видя, нали? Последното, което реших е, че съм Теке, защото е невинен. Защото още не се е появявал, никой не е говорил за него, на него никой не е говорил. Но не го познавам. Звучи ми особено. Изпитвам удоволствие да произнасям това име. Теке. Теке. Мога да го повтарям безкрайно и да ми звучи като някоя от историите, които пиша. Но не искам. Теке не иска. Пък и не предпочитам да му давам възможност да се усети като част от “семейството”, за да не ме напусне. Имам нужда от него, да му вярвам, затова не мога да му позволя да си тръгне. Нямам избор. Имам нужда от истории. Да се потапям и разграждам в тях като труп, да се загубвам. Имам нужда да се отрека от всичко, което ме прави да не съм Теке. Забравям за майка си, освобождавам се от знанието за “утре”, кръщавам го “после”, не взимам със себе си спомени. По навик само оставям нещо, по което да се ориентирам, да не се загубя съвсем. Следя с поглед нещо, преследвам предмети (нали не се движат, съзнавам го сега) или просто броя. Глупав навик от детството. Майка ми никога не ме оставяше сам или ако все пак се наложеше, в цялата къща имаше опънати въжета, за които да се държа, да се водя. Така нямаше как да се загубя, отдалеча прекалено много, а и сигурността на вещите беше гарантирана. Вероятно от тогава съм привързан към тях. Въжетата водеха само, докъдето майка ми преценеше. Имах избор все пак - да тръгна наляво, напред, назад или надясно и да се придвижвам докато отново стигна там, откъдето бях започнал. Винаги можех да сменям началото. После това остана като навик, дори когато пиша. Майка ми не беше лош човек, тя не пиеше кафе. Но и тя ме напусна. Каза, че е имало други в къщата, били сме семейство (Съжалявам, но тази дума не съм я измислял аз, не мога да я разбера и най-вероятно имам идиотски представи за нея.), но те ни напуснали. След това и тя си отиде. Никога не разбрах кои са ‘те’. Или какво. Научих се да живея сам. Първото, което направих, е да махна въжетата, но не смених траекторията. После открих, че е много тихо и, когато дойдеше ред да говоря (има само няколко случая, в които човек се нуждае да говори и няколко думи, които са му необходими), започвах да крещя “Хранаааааа!” , защото това е един от случаите, след това ставах и си я доставях сам. Правех го, защото напомня семеен живот. Струва ми се, че понякога дочувах ситните стъпки на майка ми, бързаща да дойде при мен, за да млъкна най-после. Толкова добре съм си представял семейството. Тя не взе всичките си неща. Най-нахално остави една торбичка с чай, която да ми мирише и напомня за нея. Бих я изхвърлил, но не пасваше на траекторията ми. Или ме мързеше. После започнах да я използвам за ориентир, като тръгна да се губя. И все пак най-сигурното средство са си ръцете - спрат ли да се движат - нещо не е наред! Но трябва да се знае, че те могат да не се движат по няколко причини: листите са свършили, тази, която пише се е схванала или частта от секундата се е сторила прекалено дълга. Трябва да се изчака и да се провери. Може да е нещо такова и изобщо да не става въпрос за изгубване. Винаги опитвам да се загубя, но никога до край, страх ме е, затова съм се научил на тези подробности. И шумът не лъже. Стига да е шум, а не да приказва някой. Ако говори някой - може и да си ти или да станеш после. Това не го разбрах. Имах и котка. Държах се с нея като с някой от семейството. Един ден тя разбра какво имам предвид и ме напусна. Така и не разбрах на кого от двама ни майка ми каза: “Грижи се за Илоп.” И отнасяше ли се изобщо за нас? Както и да е, лошото е, че всички споменават Илоп пред мен в един или друг случай. И аз изглежда добих комплекса. Тогава предпочитам Теке. Понякога съм много самотен, устройвам си семеен скандал, както правех с котката, след това се напускам, също както тя го направи. Те двете. И всички други, които не познавам, но вече са ме напуснали. Започвам да си играя с Луната, светлината й влиза в стаята. Правя си фигурки, две. Винаги две. Не знам защо, сигурно защото имам само две ръце. И ги разхождам. След това правя най-голямата глупост - пиша. Но не мога да избягам. Още от детството си… Говорих за това.

Category: Илоп  | Leave a Comment
Author: idemidoidemi
• събота, януари 10th, 2009

Госпожа Повест Рóман-Éсе застана пред огледалото с изключително задоволство. Толкова беше красива. И важна.
Нямаше нужда от кой знае какви корекции върху себе си. Щеше да сложи малко абзаци на очите си, да ги подчертае с две-три метафори. И понеже беше много изискана - ползваше метафори само от фирмата на “Учениците от Сайз”. Устните щеше да покрие с “Приказки на Хофман”. Изобщо госпожа Повест Рóман-Éсе знаеше как да се грижи за външния си вид. Дрехите й бяха в “Стил”, а раничката, която ползваше, повече като аксесоар, беше на “Самотният бегач на дълги разстояния”.
Огледа се още веднъж и малко преди задоволството й да я изпълни съвсем, се сети, че й липсва “Парфюмът”. След като приключеше с това, можеше да тръгне. На развод отиваше със Éсе.
По негова вина. Изневеряваше й с някаква госпожица Поезия. Уличница, у нея не личеше никакъв аристократизъм, по мнение на госпожа Повест Рóман -… Вече можеше и без двойна фамилия.
Старата й приятелка Новела отдавна й говореше, че това име не й отива. Може би го казваше от завист, тъй като Новела беше стара мома - не й беше дошъл Разказът навреме. Сега не й оставаше друго освен да се обеси на врата на някой престарял Сонет.
Доволна, красива и изискана госпожа Повест Рóман-Éсе тръгна на развод по “Параграф 22″. После като “Щастливата Москва” щеше да изпие с Новела няколко бутилки вино и кой знае на коя гара щяха да се събудят като “Мъртви души”. Но на Повест Рóман и Новела не им отива да са чели Сафо и затова нямаше да направят, което всички очакват.
Госпожа Повест Рóман беше сигурна, че когато Éсе ги види една до друга с госпожица Поезия, щеше да изглежда като “Живият труп”, но това едва ли му подхождаше. Той беше толкова елементарен, вълнуваха го идеи, които ще спасят света, а може би не - по-скоро си мисли за последния ден на ХХ век.
Уважаемият господин съдия Критик със сигурност щеше да забележи аристократизма на госпожа Повест Рóман. А какво можеше да се случи тогава - не знаеше и оная изкуфяла баба “Поетика”…