Семчица се разтвори.
Семчица се разтвори…

Покълна стебълце.
Покълна стебълце…

Стъпка го краче.
Стъпка го краче…

Трупче да беше -
сълза да пролееш.
Нещичко да беше -
да се разсмееш.

Косите ù - огънят на залеза
с подухнал вятър.
И тя се смее, смее…

Очите ù - ядосан крокодил
стихнал жертвата очаква.
И тя се смее, смее…

Лицето ù - походката на котка
върху тънък клон.
И тя се смее, смее…

Така я вижда някой.
Но не я обиква.

Защо да я обиква,
щом е толкова
косите ù,
очите ù,
лицето ù
и тя се смее, смее…
и всеки друг ще я обикне.

Всеки друг ще я обикне.
Всеки друг.

И тя се смее, смее…

Още само веднъж…
и тялото ще застигне мисълта -
това е преходът, към Онова, което…

Възвишени са страстите.
Извисено е чувството.
Изящен е изказът.
Неназовано е важното.

Нещо лигаво и гадно.
Като самата смърт.

Ако в смъртта имаше нещо красиво,
наистина,
най-суетните щяха да умират
неизброимо пъти.
Множество смърти
на един и същ труп.

Мисълта никога не е
по-далеч от тялото.
Преходът е равен на разкрач.
Без да е изискано.
Без да е изящно.
Като обратното на смърт.

Ако в обратното на смърт имаше нещо красиво,
наистина,
най-суетните щяха да живеят
неизброимо пъти.
Множество животи
в един и същ труп.

А Онова, което…
Онова…
Кое…
То…

… Се разпада
в единството
смърт и живот
на множеството трупове.

От суетата им.

Хайде сега да си преброим
раните, белезите, болките
и да сравним -
кой колко е обичал,
кой колко е живял,
за да знаем -
кой колко по-мъртъв е.

Ето, имам рана от нож.
Мога да добавя -
бих се за чест! -
но инцидентът се случи в кухнята.
Давам ти белег от котка -
обичал съм.
И ако ми заделиш още време,
от вечността,
мога да намеря и болка.
И ще докажа, че
ти си по-мъртъв от мене!

Твоите рани всъщност
са по гърба и ръцете на Сина Ти.
И Негови са белезите.
И нямаш право на болка,
защото си само свидетел.
Първопричината,
която наблюдава
собствените си последици.

Моят враг
ме помни и в делници,
изрича името ми със страст,
Теб само по празници,
ако е останало време,
Те споменават с равен глас.

Защо мене прибираш тогава,
когато сам Си по-мъртъв от мене?

Аплаузи!
И възхита!…
Възхита!
И аплаузи!…
Толкова трогателно!

О, даже малко бе да се нарече „трогателно”! -
за гърлото стискаше и цедеше от там
стонове, рев и задъхване…
И сополи изцеждаше, но не звучи поетично.
Затова:
И дамите в залата извадиха
белите си копринени кърпички
и попиха със тях тъгата, болката, скръбта,
на тази толкова самотнa душа на артиста…

Цялата зала ревеше. И мъже, и жени.
И децата във залата ревнаха,
с ръкави попиваха…
И в общото страдание, от състрадание,
си подаваха един на друг
белите копринени кърпички, ръкавите:
„На, попий сълзите си с моята кръчпичка!”,
„Ето ти моя ръкав за тази голяма сълза!”
Какво единение на тъгата, болката, скръбта!…

„Бедничкият!”
„Горкичкият!”
„Бъди силен!”
„О, колко е нещастен артистът!”
И аплаузи от възхита!

Но случи се нещо още по-ужасно,
от масовия рев във залата.
Рев за артиста, за неговата мъка.

Случи се, когато публиката
искаше поименно и лично
да му благодари за масовия рев,
за огромното страдание,
което той е споделил.

А той посрещаше ги весел,
доволен даже,
щастлив от успеха си…
Беше споделил тъгата си.
Сега споделяше радостта си.
И като всеки артист,
наивен спрямо живите хора,
очакваше същата масовост:
Да избухне всеобщ смях и доволство,
радост и щастие по лицата на всички…

„Лъжец!”
„Измамник!”
„Подиграва се!”
И го замеряха със сополивите си
бели копринени кърпички,
удряха го с ръкавите на децата си,
мъжете заплюваха…

Катарзис:
Артистът разбра,
че публиката е обикновена тълпа,
че изкуството трябва да слезе,
долу, ниско,
по-ниско от народа,
и че сам е излишен.
Заплака.
Сам и излишен.

Никой не повярва.
Триединството не беше свещено.
И единство нямаше в него.

Някой се връща.
В своята къща.
Аз се връщам.
В чуждата къща.

Някой си ляга.
В леглото си ляга.
Аз си лягам.
На пода си лягам.

Или в небесата?
Или в пълен комин…
Как беше там -
за празния скрин?…

… Някой разказва
приказка нощна.
Аз разказвам.
Нищо не казвам.

Има ли време
дявол мене да вземе?
Имаше време
дявол мене да вземе.

Не ме взе.

Когато в теб нещо се счупи -
във мен се руши и трещи.
И се ширва из празните улици
страхът ми - и вали, и вали..

И тогава разбирам, че всъщност
няма никакъв мост помежду ни,
че си много отделна личност,
и че само това ме боли.

по тези незначителни улици
ти извърши незначителни малки неща
и сега и по другите улици
виждам теб

да разбъркваш със пръсти звездите
да броиш по тях моя смях
и да казваш че всичките те са
само ехо
а аз съм до теб

да ми казваш че много е хубаво
че в теб се родих
или ти в мен
че объркваш посоките в времето
и че няма значение

аз съм до теб
виждам теб

а е така незначително

и по други улици
малки неща
сега
други улици
други

незначителни