бързо свършват етажите
когато скачаш надолу

вечер
до върха на възглавницата
все си ти
съвсем си до мен
много хубав е върхът на кулата

сутрин
точно до мен
лицето ти е спокойно
спиш и се доверяваш на мен
лесно ми е да тръгна

толкова
за самозаблудите

денем пак към теб
нагоре
нагоре
нагоре
и пак
нощем не ми достига
една усмивка
за да остана
за да останеш

Ето стихва се вечер и сподавя се стон,
и перцето от ангел долита -
някой гуши се в твоя отдавна празен балтон
и изрича молитва.

И се случват тогава едни чудеса,
дето няма ги никъде…
Аз се правя, че вече си спя
и ги виждам всичките, всичките!

Кратък танц на пантофи и небрежен халат
канят другите твои вещи -
да се правят, че тук си, че има те пак,
че зная добре къде си…

Твоят отдавна прояден чадър
съвсем се преструва на лодка:
до вратата във делва стоеше преди,
а сега сякаш вдигнал е котва…

И лулата ти някак се потупва сама,
даже вместо теб се закашля…
А пък столът ти скърца… проскърцва едва -
дискретна покана към чашата праща…

И към мен изпратете! И аз съм от вас!
Моят дядо имаше книги и вещи.
Аз на вещ се преструвах - до него стоях
и се мушвах в ръцете горещи…

Можех книга да съм - той обеща -
дописвах от себе си всеки ден страничка.
Но ме отпращаше пак да играя сама -
„Още ден попиши, мъничка Палечка!”

Скоро изгрев ще дойде, ще се вдигне нощта.
Ще се кротнат твоите вещи.
Неспокойна ще бъда само аз и сама
ще дописвам към тебе други пътеки…

по-кратко от погледа ти
между моето рамо и очите ми
по-дълбоко от надеждата
в погледа ти тогава
по-силно от твоята вяра
по-топло от твоите ръце
по-красиво от стаения ти дъх
по-нежно от шума на косата ти
по-споделено от твоята шепа
по-нямо от моето мълчание
по-високо от моите страхове

такова да беше
по щях да мога
по-близо да съм
по-близо да си

да сме заедно

твоята градина ухае на сладко от рози
ръцете и лицето ми лепнат
от питата с мед
и прагът е висок висок
прескоча ли го имам ръцете ти

в къщата ти убежище за златокоси немирници
колко щипят раните ако не духнеш във тях
приказките миришат на теб
внимавам да не начупя страниците
имаш и други тайни очите ти го издават

дърветата вятърни мелници които боря
преборвам
смея се от там и замерям със лешници
крия бастуна ти колко далеч ще стигнеш
стигна където скоро няма да те застигна

***

следите към теб чезнат една по една
мия редовно лицето си щипе само във мен
мога да ти покажа бастуна ако има дървета
прескачам прага на моята къща
натроших всички приказки
имам само един буркан със сладко от рози
ще ми стигне ли да стигна до теб
да тръгна ли вече тръгва ми се

ти си малка и тиха
и с звънливо гласче
и сечеш тишината на две

аз съм кратка и кротка
и заставам пред теб
и сглобявам парчета

и не помня
какво съм била
и не искам да зная
какво можех да бъда
искам само да е
какво никога още не бях
и да бъда край теб
да ме има

ръката за сън идва навреме
завива те с твоята илюзия
доброволно й вярваш

ще я различиш ли
сред милиардите други ръце
също толкова студена
също толкова топло обгръща
също толкова сам и без нея

***

Очертавам се.
Бавно, старателно,
с повишено внимание, без страст
очертавам
собствените си контури върху себе си.

Мисля за себеподобните си -
контурите им са същите,
очертавам веднъж -
очертавам ли всички?
Сближавам ли се?

Щом е вярно, че всички сме Твое подобие,
тогава
бавно, старателно,
с повишено внимание, без страст очертавам Теб.
Толкова ли Си сам?

не е вярно
че не бива да се захвърля
нарочен подарък
че подаръкът е за теб
и затова искам да стигне до теб
че ми тежи да ми напомня за теб

искам
да го виждаш
да си спомняш

за да не забравиш не
доброто ми поведение
подскоците по улиците
камъчетата в джоба ми
как ти се усмихвам
как оставям ръката си в твоята
не искам да забравиш мен

мога да съм жива
само в твоите спомени

вярно е
че Теб носи в себе си
онова мен
с което искам да се запомня