Author Archive

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 13th, 2012

Дядо имал болна душа. Само баба разбирала какво го пристяга и чупи отвътре. Всяка вечер дядо присядал до нашата къща и гледал към хълма. Дядо и болната му душа гледали и плачели. Само баба знаела това. Тя го изчаквала хубаво да се изплаче, после присядала до него и го прегръщала. Прегръщала дядо и болната му душа и им редяла думи, които само те разбирали. А когато хълмът се скриел в мрака, дядо подавал на баба снимката, която винаги носел у себе си, а тя го хващала за ръка и го водела вкъщи. Баба приспивала дядо и болната му душа и оставяла снимката пак в ръцете на дядо.
Денем дядо рисувал с клечка в пръстта дървета. Рисувал дървета и на всеки клон давал име. Дядо рисувал родословни дървета. До тях рисувал Дунава, прииждал реката до клона на баща си и бесел родословното дърво. Винаги бесел всички дървета, които рисувал. Баба знаела, че дядо рисувал, а болната му душа прииждала Дунава и бесела дърветата. Само баба разбирала, разбирала и триела рисунките на дядо, докато го прегръщала. За другите баба прегръщала селския луд, но тя знаела, че прегръща болната душа на дядо и я лекува. Те двамата знаели.
Понякога слънцето се спирало на хълма и тогава баба прегръщала дядо по-силно. На снимката, която дядо винаги носел у себе си, слънцето блестяло от този хълм и огрявало малката фабрика, която бащата на дядо сам построил. После бащата на дядо бил отведен към Дунава, а малката фабрика се превърнала в само няколко греди, които я очертавали, когато слънцето се спирало на хълма. В душата на дядо имало и гняв, и срам. Дядо се срамувал пред децата си, че никога не защитил своя баща и малката фабрика и неговата болна душа го пристягала и чупела отвътре. Пристягала и чупела, а баба скрепявала с прегръдка и думи, които само те разбирали.
Една сутрин дядо режел и заглаждал дърво. Мерел, режел и пак заглаждал дървото. Баба го гледала и виждала онзи силен мъж със здрава душа, когото срещнала някога във фабриката. Гледала го и разбирала, че дядо вече е счупен отвътре. Не отишла до него. Не го прегърнала. Не му казала онези думи, с които успявала да го прибере вкъщи. Оставила го да довърши и запърви път легнала сама. Баба лежала и чувала триона на дядо като ехо и знаела, че това ще е единствената нощ, в която ще лежи сама.
На другия ден баба повикала помощ, да свалят дядо от гредите на хълма. Дала онази снимка, която едновремено скрепяла и изяждала болната душа на дядо и помолила, да я сложат в ковчега, който той сам е мерел, режел и заглаждал през нощта. Баба никога не отишла да види ковчега. Знаела, че дядо е направил достатъчно място за всички - за него, за болната му душа и за нея, която разбирала.

Казват, че понякога болната душа на дядо обикаля нощем и прорязва като трион тишината на селото. Стърже и стене, а после идва вятър, който загръща болната душа на дядо и заедно се стихват под гредите на хълма в селото. След такава нощ сутрин Дунава е придошъл, а татко започва да рисува дървета в пръстта.

Author: idemidoidemi
• понеделник, януари 09th, 2012

Всички се правехме, че не знаем за цигулката на мама, стоеше в калъф, най-отгоре на шкафа. „Гуарнери”-то беше семейна тайна - с брат ми винаги прескачахме шкафа, когато чистехме, а мама никога не се сърдеше.
Всяка сутрин ставаше преди изгрев. Другите майки месеха хляб, но мама първо вадеше цигулката. И свиреше.
Само една мелодия свиреше мама, от първия си концерт, на който никога не отишла. Свиреше тихо и кратко. А ние с брат ми отваряхме очи в тъмното: толкова красива беше майка ни.
Свиреше тихо и разплакваше стените. После прибираше цигулката, запретваше ръкави и месеше.
С изгрева замирисваше на изпечен хляб и питки и ние отивахме при нея. “Мамо, ти свиреше…”, а майка ми вадеше питките от фурната и се смееше - „Пак ви се е присънила музика.” Смееше се, както свиреше - разплакваше стените. И ние с брат ми се смеехме и не казвахме.
Леля ни била орисница на мама. Подарила й „Гуарнери”-то още, когато мама била малка. Всяка сутрин ставали преди изгрев, за да свирят. Мама се учела и се смеела. Свирела всяка сутрин преди изгрев: тихо и кратко.
Мелодията, която свиреше мама, знаеха даже птиците. Когато скриеше цигулката в калъфа - те започваха да я припяват. Толкова заразително свиреше мама.
Тази сутрин с брат ми не чухме цигулката. Не замириса на хляб и на питки. Чакахме да отмине изгрева, да е съмнало, защото пазихме тайната на мама, и тогава се втурнахме в кухнята.
Мама стоеше над празен чувал за брашно, калъфът на „Гуарнери”-то беше отворен до нея. Повече на ковчег приличаше. Мама ни погледна, тихо и кратко, и каза: “Вече няма да ви се присънва музика.”
На другата сутрин замириса на хляб и питки. Птиците мълчаха. Нищо не казахме с брат ми. И мама нищо не каза.

Сега мама лежи в калъф. Брат ми намери и откупи нейното „Гуарнери” и то лежи до нея. Замеряме с пръст и цветя, а птиците пеят мелодията на мама. Единствената мелодия, която свиреше, от първия си концерт, на който никога не е отишла. Свиреше я и разплакваше стените. После мирише на хляб и на питки. А тя се смееше…

Author: idemidoidemi
• събота, декември 17th, 2011

не хващай ръката ми
за да не падна
докато се взирам в очите ти

не пускай ръката ми
докато падна
за да се взираме в очите си

Author: idemidoidemi
• събота, декември 17th, 2011

казваш ми че
трябва да заминеш временно
но аз зная колко безбрежна е вечността
на всички неща
временни

искаш ли да се обичаме
и да не заминеш
временно

пак няма да нарушим
безбрежната вечност

Author: idemidoidemi
• сряда, октомври 12th, 2011

ползваш всички нежни думи за мен -
след теб пътека от рози

да се давя в бодлите им

Author: idemidoidemi
• понеделник, октомври 03rd, 2011

се преговаря
повтаря всички подчертани
фрагменти
за да се запомни
както иска да я запомнят

и обича
за да остави следа

в някого

и не ме докосва
за да не объркам думите

и да затворя страницата
когато е желана

Author: idemidoidemi
• петък, март 18th, 2011

твоите мисли са топли
моите биха могли да те обгърнат в огън
твоите мечти се разхождат по облаци
моите носят теб и ме разхождат по тях
твоите липси са дълги
но моето очакване е по-дълго
твоето мълчание е страшно
но аз мълча най-страшните думи
обичам те

Author: idemidoidemi
• вторник, февруари 15th, 2011

тъга ти е
сянка на райската градина
която мога да затварям вечно
в стихове

но не обиквам никога

Author: idemidoidemi
• понеделник, декември 20th, 2010

ръцете й завършват в книга
и пръстите й
страници разлиствам бавно

аз знам че си отива

Author: idemidoidemi
• събота, ноември 13th, 2010

http://liternet.bg/publish11/a_petrov/pravilnostta.htm

Author: idemidoidemi
• четвъртък, ноември 11th, 2010

Author: idemidoidemi
• четвъртък, ноември 11th, 2010

Author: idemidoidemi
• петък, септември 17th, 2010

*ако го изпиша вярно - няма да ми се получи смешката….

Author: idemidoidemi
• понеделник, септември 13th, 2010

- По телевизията казаха, ако някое дете е тормозено в интернет - родителите да му помогнат… Тормози ли те някой в интернет? Питам, че да ти помогна…

- Не, мамо, аз съм от старото поколение - продукт на тормоз у дома…

Author: idemidoidemi
• събота, август 28th, 2010

светът е изменчив ми каза
и се гмурна
сред всичките други хора
не към мен
но нали е изменчив ти казвам
пак ще изплуваш
сред всичките други хора
точно до мен

Author: idemidoidemi
• събота, август 07th, 2010

аз: ще пътуваш ли с мен?
н: не. съжалявам. имаме различни представи за времето си заедно… предпочитам да си спестя това…
аз: дай ми още един шанс, нека ти покажа… искам същото
н: не те чух?
аз: жалко, забавлявахме се заедно…чао

наистина не чу.
толкова за желанието ми да съм с някого.
с н.

все пак с 10 000 степс или не - бану си има манто…

Author: idemidoidemi
• неделя, юли 25th, 2010

Котката ми пие бира от капачка.

Дори тя разбра пътя към сърцето ми…

Толкова ли е зле?

Author: idemidoidemi
• неделя, юни 13th, 2010

в тирана подборът на цветове и шарки по сградите е като удар с мокър парцал върху естетическите ти възприятия. но на третата улица вече си свикнал и се забавляваш с това. още три улици и вече сам определяш коя е по… възможно ли е след дълго четене на посредствени писачи … или в тирана влязох след дълго гледане на панелки - ниско ми била летвата? все повече стават челите “панелки”… а това е притеснително.

Author: idemidoidemi
• петък, април 30th, 2010

По-уродливо и по-страшно е
от отрязани гърди на кърмачка,
а го посях в дланта си,
протягайки ръка към приятел.

Толкова сама ли искаше да бъда?

Author: idemidoidemi
• петък, април 30th, 2010

хотелът е същият, останалото е почти същото, тъй като е. не е тук, спъвам се в стъпките на е. от преди, в смеха на е., закачките на е., но дори не изпратих смс. няма да го направя. просто ще преживея хотела в сливен, няма да броя стъпки, ще си сложа очилата, защото кой знае къде ни е залата, никой не знае защо списъците изглеждат така, температурата на тялото ми тогава е възможно обяснение. е. също може да е обяснение, подминавам го.

25 градуса е температурата на въздуха днес, утре обещават повече, в софия има хубави спектакли, всички се мотаят щастливи, че в уикенда са другаде, аз се крия зад списъци и стените на онзи хотел в сливен.

толкова за представата - втори път в същия хотел е като да се върнеш у дома.

н. също не отговори на смс-а.

срам ме е да си поръчам още бира в стаята.

няма да отида на концерта на елтън джон, чаках го. няма да отида на изложбите в софия, чаках и тях.

а щях да съм се освестила вече.

10 000 steps назад.

импас.

Author: idemidoidemi
• неделя, април 25th, 2010

ти не питай защо все заставам до теб
в петък вечер танцувам със теб и осъмвам
ти за мен си единствен човек
дето вижда във мен и на тъмно

аз до теб се превръщам в герой
който сам опазил е слънцето
всички важни неща си тръгват под строй
и аз до тебе оставам единствено

ти не питай защо не поглеждам към тях
аз какво да им кажа кажи ми
девет разказа тихо на глас
и бутылчка вино дели ни

те не могат да драскат с кафе по врата
рано сутрин да бъдат щастливи
че аз съм до тях и така
да отминат навярно години

ти не питай защо все заставам до теб
и с усмивка до тебе се стихвам
всеки друг вижда в мене само човек
ти не питай не питай гушни ме

Author: idemidoidemi
• неделя, април 18th, 2010

н: ела у дома.

има дни, които дават смисъл на години.

Author: idemidoidemi
• събота, април 17th, 2010

Author: idemidoidemi
• събота, април 17th, 2010

Author: idemidoidemi
• събота, април 10th, 2010

Author: idemidoidemi
• събота, април 10th, 2010

Author: idemidoidemi
• неделя, април 04th, 2010

И друг път е имало раздяла,
на тази улица с два края,
към които са тръгвали двама души,
в различни посоки.
Този град е наситен със улици,
виновни за всички раздели.
Ще ме последваш ли
към безкрайното небе,
където само можем да се срещнем?

Author: idemidoidemi
• неделя, април 04th, 2010

Научих се да следвам знаците:
на всяко кръстовище те разпознавам,
водят ме към дома,
където теб те няма.

Защо ми каза, че не лъжат?

Author: idemidoidemi
• неделя, април 04th, 2010

Шумният град с шумните улици,
купищата думи,
гласовете на чудовищата
в главата ми
стихват в очите ти -
ето толкова те обичам.

Искаш ли друго да знаеш
или вече ще ме целунеш?

Author: idemidoidemi
• петък, март 12th, 2010

И ето, че се свивам в изречение -
побрало в себе си синтаксиса на грижите,
по-страшно от настойчиво съмнение,
когато ти изричат обичта си другите.

По-кротко е от битките насън, в които падам;
от белега на челото ми - по-дълбоко е;
по-тихо е от стъпките ми, като бягам;
по-криво е. И по-самотно е.

А още колко трябва да дробя,
за да открия онзи, дето е в основата
на самовлюбената ми самота,
на душата ми - в утробата…

*Проблеми на изграждането на текста. – Елка Добрева, София, 1990. – 120 с.; Шумен, 1994. – 202 с. – второ изд. (в съавт. с Ивелина Савова)