Ти ме отлагаше.
Казваше, че съм важна
и ме отлагаше.
Казваше, че ме обичаш
и ме отлагаше.
Учеше ме на търпение,
защото е важно.
Защо не отложи търпението,
щом е толкова важно
и толкова го обичаш.

родината ми е обменна монета
за лустро
за страсти
за его
общата детска дъвка
общо чене за старци
дъвкана дъвкана дъвкана
изплюта и пак налапана
за още
лустро
страсти
его
без вкус
на родина
и без стойност
на монета

съм ли й
когато и аз я дъвча

ако зависеше от мен
бих ти дала всичко
можеш да вземеш
радостта ми от изгрева
детската ми паста „Мечо Пух”
мечтите ми
да сме така приближени
дързостта ми
да те държа за ръката
самотата ми
можеш да вземеш
смъртта си
не давам никога
няма да притежаваш смърт
ако зависеше от мен

Моето завръщане към теб
стъпва по следите на твоите протегнати
ръце,
пръсти,
очакване.
Винаги по-далече от мен.
И винаги не мога да докосна
твоите протегнати
ръце,
пръсти,
очакване.
Ще ми простиш ли недостижимите за мен
разстояния.

Можеш да си поиграеш с мен
още малко. Още мъничко.

Аз изглежда съм приела
болката. Болчица.

Ще очаквам всяка вечер
сам-сама. Съвсем самичка.

Ще лигавя с гордост
думите. Думички са.

блоковете приличат на кутийки, в които едни хора са се скрили от други хора. тези по улиците бързат, за да се скрият. аз се разхождам смело, показвам се, но защото вече съм се скрила добре. достига ме само един смс - моята усмивка липсва на някого. друг път не съм го чувала, не са ми го казвали. не общувам много - това израз ли е? и тогава не говорех много, само се усмихвах. може да е за мен. може да е мент соу….ит из ит изззз…лалалалаааа лалалалааааа……..

но изобщо не е толкова лесно.

после проговорих. колко струва желанието да не си лъжец?

снощи пред вратата си намерих огромен плюшен крокодил с надпис: “приеми ме! нуждая се само от ескимо!” идея нямам от кого е. беше написан моят адрес, така че е за мен. не споделих с никого. правя го тук. така или иначе никой няма да повярва или усети емоцията. така си мисля. има защо.

отдавна не бях писала тук. сигурно, защото бих повтаряла едно и също - такава каша е.

пак попаднах в капан на семейна коледа. майка ми получи нов компютър, а баща ми имаше вируси в неговия. той не трябваше да е там.

свикнах с мисълта, че нямам почти нищо за разказване, само купчини работа и неотговорени писма. така че чао, готово, хайде, ще се освестя по-късно.

10 000 степс, са си 10 000 степс. няма да бъдат изминати.

след точно тези празници съм най-празна. после събирам илюзии, за да докарам вяра и надежда. никога не стига за любов. и внезапно пак тия празници. а нямало препетуум мобиле.

Ръцете ми галеха мраморната плоча вече половин час. Бяха замръзнали, чувствах студ в цялото си тяло. Започнах да почиствам отново снимката, когато погледът ми се спря на фенера: до свещите в него имаше някаква хартия. Отворих, разгънах…
„Кирчо, мой скъпи Зайо, след толкова години още не мога да свикна, че не си част от живота ми. Понякога си мисля, че вечерта ще дойдеш до квартирата, ще замериш стъклото с камъни, ще запееш някоя песен отдолу, аз ще отворя прозореца и ще се провикна, че си хулиган, а ти ще отговориш, че си Сирано дьо Бержерак или Ромео, каквото си избера, но да сляза при теб и да се разходим по стъргалото… Но тогава синът ми ме вика да му проверя домашните или да видя как се е превърнал в рицар…
Понякога го съдя, че не прилича на теб, а на баща си.. Изпитвам и гняв, а това ме прави лоша майка и започвам да обвинявам себе си… После пак сграбчвам снимката ти и … и ние се разхождаме по стъргалото… Липсваш ми, Зайо, не мога да свикна без теб!
Завинаги твоя, Пух”

Юлия беше започнала да ме кани редовно на кино. Всяка седмица, щом имаше прожекция тя ме канеше. Обикновено имаше някакви билети, които никога не разбирах откъде са попаднали, и ние само трябваше да ги използваме. Разбира се, че приемах. В столовата винаги ме намираше и обядвахме заедно. Ако колегите вече бяха заели всички места на масата, тя сядаше някъде наоколо и ме гледаше с онзи женски поглед, на който само мухльо не би отговорил. А аз не бях! Бях млад, проектант, знаех, че хващам окото, а и свирех на цигулка. Бях обаче и доста свит и трудно общувах, а тази много красива жена винаги намираше начин да е с мен или край мен и да ми показва одобрението си. Започнах да се харесвам в очите й и скоро забравих смущението - приемах всяка покана, дори сам започнах да я каня на разходки. Беше се появила отникъде, как не я бях забелязал досега?
Отпуснах се напълно. Разказвах и за голямата машина, която скоро ще имаме в завода, за руснаците, които през месец бяха в командировка при нас, шегувах се. Шегувах се пред Юлия, както се шегувах пред родителите и цигулката си. Смеехме се и с всеки следващ миг се чувствах все по-щастлив, спокоен и влюбен… Тя знаеше, че съм вдовец и с дете, но нямаше нищо против. Беше много топла със сина ми и скоро той започна да я приема като много близка.

Виждахме ли се със Стефан, тя държеше да бъде с нас. Казваше, че обича да ни слуша, когато свирим на цигулка и няма нищо против да слуша разговорите ни за машини и проектиране. Ревнувах от нейния интерес към Стефан, но в крайна сметка тя винаги беше с мен и успявах да пренебрегна тези си смущения.
Стефан беше физик и химик. Преподаваше в университета, работеше с някаква италианска лаборатория, разработваха някакъв проект свързан с биофотониката. До голяма степен всичко това беше тайна, той се притесняваше от „уши” и не говореше много-много за тази си дейност. Ходеше рядко в Италия и обикновено беше свързано с преподаване в тамошен институт или експедиции, като тези, в които изследват вулкани. Никога не говореше пред Юлия за изследванията си. Повдигах ли темата пред нея - Стефан ме поглеждаше остро и рязко я променяше. Знаех, че е чешит, така че не го притеснявах дълго. За сметка на това обаче Юлия не ме оставяше намира, щом останехме само двамата - непрекъснато ме разпитваше за Стефан от въпроси за навиците му до това с какво се занимава точно в Италия, вярно ли е, че има лаборатория и тук, какви точно изследвания прави. Казвах й, че самият аз не разбирам точно, че му помагам с неща, които са по моята част, но не зная със сигурност за какво е всичко това. В крайна сметка, знаех за биофотониката само колкото Стефан ми беше разказал. Разбира се, знаех, че благодарение на нея е възможно да се диагностицира раково заболяване на етап толкова ранен, че да бъде предотвратено развитието му. Да се контролира органичната материя и … не, не бях чак толкова запознат. Единственото, което беше сигурно е, че Стефан се беше посветил на идеята да предотврати раковите заболявания. За целта той обмисляше пътуване до Сибир, в някаква лаборатория. Нещо, което го вълнуваше неимоверно много - беше щастлив, че е намерил как да влезе там и много притеснен, защото беше чувал, че няма човек, който да е бил там и да е излязал. Признавам, че за мен, по това време, тази история ме караше да се подсмихвам. Но Стефан беше сериозен мъж, така че по-скоро му вярвах. Няколко дни преди заминаването му, което официално беше към московски университет, Юлия ме попита дали е вярно, че той заминава за Сибир. Това отново събуди ревността ми - мислех, че е тайна, че само аз, единственият му приятел, зная истината, дори колегите му, с които разработва този проект, не бяха на ясно, а ето, че се е разприказвал пред Юлия! А това със сигурност означаваше, че се е виждал с нея! Скарах се с Юлия. Също и не изпратих Стефан. Бях му ядосан и отказах да се видим във всичките единайсет пъти, в които ми се обади по телефона.

Петнайсет дни по-късно, много късно вечерта, Стефан ми се обади отново - върнал се. Трябвало задължително да говорим. Каза, че е много рисковано, но може би е по-рисковано да остави всичко за момент, в който ще се видим, така че искал набързо да ми разкаже отделни неща, с които се е сблъскал там. Бях изненадан, че се обажда на мен, а не на Юлия. Разбира се, че бях още ядосан, но и любопитството ми за тази тайнствена лаборатория беше голямо, така че само казах - слушам те. Каза ми, че е влязъл без проблем, но го притеснява фактът, че и така е излязъл. Пуснали са го да говори с някакъв професор, който също се занимавал с биофотоника. Видял как за няколко минути едно растение пораснало и изсъхнало… разказа още неща, но много набързо, още бях впечатлен от растението. Поиска да отида при него още тогава, но Кирчо спеше и не можех да го оставя сам. Нали бях скаран с Юлия - нямаше как да й се обадя да дойде и гледа сина ми. Стефан каза, че всичко е записал в жълтата тетрадка, включително формули, които биха били от голяма полза. За всеки случай ми е изпратил по пощата. Утре би трябвало да я получа. Затворихме. Не знаех какво да кажа или да мисля.

На следващия ден едва следобед имах време да отида при Стефан. Имах работа в университета, а и някои задължения със сина ми. Имаше линейка и пожарна кола пред входа на блока му. Не им обърнах внимание и се качих до втория етаж - апартаментът му беше разбит, изнасяха някого на носилка. Промуших се и влязох. Надявах се да видя него вътре. Влязох в стаята, която той беше превърнал в кабинет. За части от секундата видях, че всичките му записки по изследванията му ги нямаше, както и албумите със снимки от експедициите до Италия… Не зная защо точно, но хукнах в обратна посока. Стигнах пощата миг преди да затворят. Да, имаше пратка за мен. Отворих плика - жълтата тетрадка на Стефан.

Стефан бил получил инфаркт. Това беше официалната причина за смъртта му, но нещо в мен се противеше - беше ми казал, че само аз зная, че се върнал. Може би беше казал и на Юлия и тя е дошла да го види и … Къде са изследванията му? Загубих се в купищата въпроси, които нахлуваха в ума ми. Бях изплашен. Нещата, които говореше Стефан, че го следят, че никой не излиза от тази лаборатория, че… Имах нужда от утеха. Реших, че все пак трябва да се обадя на Юлия. Най-вероятно и тя се чувства като мен. Все пак, очевидно между тях е имало нещо. А може би е дал изследванията си на нея…
Никой не отговори на обаждането ми. Взех Кирчо с мен и отидохме пред тях да я чакаме. Юлия не се прибра до осем вечерта. Звъннах на съседката й - Юлия напуснала квартирата си преди десет дни. Вече всичко ме объркваше.

Въпреки че беше инфаркт, органите на реда разпитваха за Стефан, като че беше убит или беше престъпник. Не можех да определя какво беше намерението им, единственото ясно беше, че всичко се върти около тетрадката със записки, която той ми беше изпратил по пощата. Отричах, че е в мен. Изказвах съмнения относно изследванията на Стефан. Обявих, че като проектант не разбирам нищо от биофотника, че винаги съм го намирал за леко луд, но е свирил чудесно на цигулка и това е крепяло приятелството ни. Но вкрайна сметка, той е откраднал жената, в която съм бил влюбен и по-скоро не искам да чувам вече за него.
Скоро ме оставиха намира. Но в мен тегнеха съмнения за всичко свързано със Стефан. Включително с Юлия. Никога не говорих за това. С никого.

Кирчо порасна. Стана студент по математика във Варна, само на час от вкъщи. Бях се посветил изцяло на него. Правехме много неща заедно. Във ваканциите му ходехме на ски през зимата или се катерехме по скали в останалото време. Синът ми беше единствено истинско и устойчиво нещо в моя живот. След Юлия никога повече не потърсих майка за него.

Тъкмо се бяхме качили на една от най-високите и сложни за катерене скали в околията. Беше малък, когато поиска да се качи по този склон, казвах му, че още не е достатъчно готов, но, ако отложех още малко - скоро аз нямаше да имам сили за склона. Бяхме седнали на един стърчащ отломък и гледахме града под нас - малък, сгушен… Красиво! И моят син, редом с мен, изпълнил детската си мечта - покорил най-коварния склон! Бях горд и щастлив! Отворихме термоса с чай, запалихме и по цигара и се разговорихме. Не бяхме говорили за майка му от както беше пет годишен. Помнеше и Юлия, говорихме и за нея. Напълно отпуснати и спокойни, разговаряхме за всичко, през което сме минали. Попита ме за Стефан. Поиска да знае повече за него, за лабораторията, с която е работил в Италия… Нямах представа, че знае. Нямаше откъде да знае… Поиска тетрадката със записки от Сибир… Попитах откъде знае, че тя съществува… И изведнъж, като че до мен стоеше не собствения ми син, а някой много чужд човек. Някой гневен, фанатичен и зъл… Напомняше мъжете, които ме разпитваха за Стефан тогава. Кирил посегна към мен, за да ме притисне, но аз се извъртях, хванах го, преметнах го, но не бях преценил, че това е краят на скалата…

Почистих фенера. Запалих свещта вътре. Прибрах писмото в джоба си. Погалих още веднъж снимката и тръгнах.

Скъпи Дядо Коледа, добри човече,
слушал съм! Не иска питане!
Майка ми и татко остаряват вече
или страдат от „измисляне”…

Ще ти кажат, че съм счупил ваза, примерно…
Не е вярно! Тя така си беше!
Могат да ти споменат стената, сигурно…
Ами много празна ми стоеше…

После аз от де да зная, че от там,
кораб трудно се премахва?
Пък го нарисувах страшен и голям!
И един пират от там ми маха…

И съм го подписал да се знае:
„Мишо е рисувал тука!”
А сестра ми трябваше да трае…
Не да казва, че съм сгазил лука…

Нямам нищо общо със боята в хола,
аз само боядисах котка….
А стъклата, дето са на входа…
Е, сигуно и ти си ритал топка…

Аз малко съм наказан и ще лягам -
прозорците разтворих, че да влзезеш лесно…
Но, Дядо Коледа, от теб подарък чакам,
защото с наш’те ми е много, много тежко…

Едва ли е правилно, но ето, че днес,
заслепена от звуците на странен куплет,
спрях бързалото и зарязах дела -
важни, всякакви…, за да направя беля!

Грабнах палтото, и под шапка се скрих,
от дома се измъкнах и зад ъгъла свих.
Да направя пакост - добре. Но каква?
Трябва да бъде със малка щета…

На съседния вход позагледах звънците,
но си мислех, че кратко е да отворят вратите,
тъй че тихо подминах и позора, и славата…
А във мене отекна присмех:”Ей я! Голямата!”

Голяма съм - вярно! Но още пакости върша,
мога да ям лютеница и да не се обърша!
Мога със кестени да целя по хората,
ако не беше онази проклета… Умората.

И ме стяга тогава нещо от ляво,
нещо мъничко, преди не боляло…
И си виждам палтото, закачено отсреща,
и се сещам, че всъщност - бързам за среща!

Онзи чуден куплет може пак да звучи,
да ме връзва отново, да правя бели…
Но не мога сега, аз заета съм цялата,
аз обрекох се вече да бъда Голямата…

е. си играе с мен закача се
подава ми пръстче боооц
после се скрива от очите ми
преструва се
закача се
предимно се преструва

е. се забавлява с мен
казва ми думички скъпааа
после говори сериозно
преструва се
закача се
предимно се преструва

е. беше добро основание
да продължа напрееед
после пак не спрях
преструвам се
закачам се
предимно се преструвам

предимно
моите бебешки закачки
мили думички
крачки в бъдното
не се нуждаят от основание

закачам се

преструвам се

не се ли заигравам твърде дългооо

и в Своге през късната есен е красиво, спретнат град, чист и всички ти се усмихват, но си крият шоколадите.. й. и т. съжаляват за това, защото искат да ги ядат, аз просто исках да ги видя как висят по дърветата. не се занимавахме дълго с това, защото ходенето по бордюрите се оказа забавно, ще ме учат да го правя с един крак, обещават, че няма да се смеят, ако падна; падам - смеят се, после се наливаме с коктейли накрая се тръшваме в градинката, земята още е топла.

10 000 steps всеки ден. в Рим стават и повече. аз не съм там. всичко е заради виното: подателят на смс-а беше повече виното. и тъй преминава световната слава!…

октомври е красив. спомням си за широка лъка и четенето на селинджър с много вино. друго вино. но тогава се преструвахме, че е заради виното.

докато им липсвам и много ме обичат си отиват от мен. разбира се, остават винаги наоколо, с мен в мислите си и моите… лалалалааа…

е, и?

го приказваха се приказваше
съвсем само приказки
го измисляха се измисляше
съвсем само мисъл
го имаха се имаше
само приказки само мисъл
не стигат

което му око най виждаше
залепиха с обичам те

съм ти душепремяната новата
съм ти онова дето все не ти стига
съм ти махалото хитрия дух
съм ти имала давала
съм ти събуждала бога заспивала дявола
съм ти рисувала бъдното изтривала другото
и сега пак на същия праг се препъвам
и от двете му страни нямам те

ни съм ти била
ни мене ме имало

ходехме като истински туристи, с фотоапарати, маратонки и с много любопитство. тръгнахме по малка уличка, която не стигна никъде. и имаше много котки. малко повече от десет, но това си е много. бореха се с желанието си да общуват с нас и страха си. не настоях. можех да им помогна. после музеят не беше добре подреден, липсваха указателни табелки, информационни. и незнайно защо имаше огромни снимки на експонати от други музеи.

всъщност съм много щастлива. то е като почти 10000 крачки заедно.

идвам, Бану!

“имаш ли запалка? имаш ли ножица? имаш ли…” не разбирам защо търсят при мен каквито и да било вещи.  открих, че имам няколко странни привързаности: към размъкнати пуловери, към библиотеки и музеи в малки градчета .. и към хора. и това няма нищо общо с притежанията ми. всъщност, повече с липсата им.

липсата на китове е нещо постоянно. д. пак е там, аз пак нямам обаждане, започва да става страшно - по-добре да си хвана бекет и да се скрия под завивките. в крайна сметка илоп никога не е съществувал.

м. иска да знае в какво вярвам, защо не вярвам. иска да говоря и не ме чува, когато говорят чудовищата в главата ми. м. не подозира колко повече е. а аз не мога да обясня. също така не мога да обясня, защо не заспивам или поне не чета една от книгите, които взех със себе си - знаех, че не мога да тръгна без тях.

мога да се върна откъдето тръгнах. пак. зависи от изгревите, които правят в благоевград.

колко голям е светът, през прозореца на хотелска стая, от която не можеш да тръгнеш, когато поискаш?

тази жена стои винаги там - все със същия куфар на колелца, все напрегната, че закъснява, който трябва да я вземе от там……за да започне пътуването й…кой знае до къде. понякога пие кафе в пластмасова чаша или стиска кифла, която яде с неудоволствие, защото гледа часовника си. щом срещне погледа ти, започва да изразява недоволството си, че още чака, дискретно, на себе си, но и ти да видиш. понякога я виждаш как говори с някого… изминава една определена дистанция. не виждам кога идва, нито кога си отива. натъжава ме. мисля си: ако някой ден аз спра с кола до нея и й кажа “хайде, качвай се! извинявай, че закъснях толкова!” …. иска ми се. и не е от любопитство.

… something’s gone
So terribly wrong
Here in pleasantville….

иначе есенната колеция от мъже и жени в благоевград е много красива. а маргьорит дюрас може да компенсира много. е. няма да го направи никога. важно е, да разбираш такива неща навреме. важно е, да знаеш с кого можеш да отидеш накрай света, заради музей на изкуствата или кит. също толкова важно е да си измиеш зъбите вечер. изобщо - можеш да се загубиш сред важни неща.

…The beginning, that’s where you are
So I’m using my last match
I’ll put a fire up on every hill
And burn down Pleasantville…

ден като танго в стъпки към бану. искам да държа ръката на д. д. кара чудовищата в главата ми да са тихи.

д.: благодадря ти, че те имам!   и пак д.: нямам нужда от теб

аз: дано не променят инфраструктурата на Търговище до 2020 година - имам среща там, на един мост.

Ето на какви неща вярвам после слушам Lhаsa, защото имам 11 години, в които нещата ще са както поискам да ги назова. м. каза, че самотата е в ума. толкова ли съм  умна?

със сирене, каза мюриъл и мизерникът нямаше готов отговор. после говорихме. нито веднъж мюриъл не каза - говори бе! - значи се справих. измислихме как да откраднем д. друго полезно нещо не се сещам в момента.

подредихме хронологията на дядо коледа, дядо мраз  и разкрихме кое е златното нещо заровено в родопите и ..което най-вероятно изпуснах от шепата си. после изпратих мюриъл. хронологията даде известен покой. за какво си говорят хората, когато вече всичко е в хронологичен ред? куче, изпълнено с доверие, заспало насред улицата, изглежда щастливо. бих го събудила, за да го гушна. скрупулите ме спряха - цената да не те гледат със страх. и се загубих в квартала. мюриъл звънна - ориентирах се. дори пазарувах. после исках да пиша, но не се получава: фффгрррррккккггггххххххх

усмивката ми не е липсвала достатъчно или е било просто израз.

това е. нищо повече.

п.п. - за първи път допуснах, че илоп не съществува.

/повече мисля за бану точка/

п.

п.п.п.п.п.п.п……..полинаааа, за какво ти е тази публичностттт??!!

дойдоха да се погрижат за цветята. правят го винаги в четвъртък, не всеки, но определено в четвъртък. така е лесно да познаеш, че идва денят за дънки. ако запомниш, разбира се. днес това не беше от значение за мен, защото моята форма на протест включва дънки в нерегламентирани дни. и не включва друго.

горният етаж търпи ремонт, по-скоро ние го търпим. разбиват стени, които с трясък падат върху главите ни, обаче ние всеки път сме цели. и това е забавно. по някакъв начин. офисната котка започна да прекрачва прага, скоро ще я спипат и ще си има проблеми.  счетоводителката ни каза, че днес всички могат да се качат на главата й. не разбрах разрешаваше ли или го допускаше. има хора, с които не мога да се ориентирам. аз съм сред тях. цветният софийски език от горния етаж, примесен с шума, не помага за апетита. това го разбрахме в последствие. ж. каза, че й се повръща от работа, отговорих й, че ще й помогна. после се сетих, че не съм спала отдавна и не ми се очертава скоро. гушнах ж., повече заради себе си, и й казах, че днес ще разбера колко дълго може да липсва усмивката ми.

да, денят може да се окаже, че е само ден. с тъгата на д. все пак е четвъртък - грижат се за цветята.

д. е в дупка. опитах да изплета стълбичка, но само обърках нещата повече - много говоря.  докато д. си ближеше раните, аз си направих мои, от солидарност и се вкопчих в енимал планет. надявах се да имат китове. тази вечер нямаха. опитах да покажа и на д. няколко кита, предпочете да не ги вижда. може би от нивото на точно тази дупка дори китовете нямат значение. шопинг терапията дали ще свърши работа в тоя случай? и за д., и за мен.

в панагюрище правят нощите кратки и ги пускат със специални звукови ефекти от ветропоказатели. (така е най-лесно да се загубиш.) така и не видях дали беше петел, стрелка или… кой знае какво е било. но скърцаше.

на другия ден всички го бяха чули. никой не беше доволен, но всички се смееха с патос на победители. най-вероятно и аз имах спечелена битка тогава, тази с ветропоказателя, или друга с мен, няма значение, че не мога да определя, щом и тогава бях с усещането, че съм загубеняк, че съм загубила, че съм се загубила. а не беше сряда.

измъчват ме няколко страници от онази книга, други неразбрани книги, курабийките, които оплесках (аз или фурната?), копчето, което загубих преди да зашия обратно, билетите за концерт, които намерих в книгата от библиотеката - не зная на кого са, бих могла да ги върна… такива са ми проблемите. мръщя се на чая си, защото е по-студен от ръцете ми.

в.: жива ли си? отказвам се от това си свещенно право. всъщност, много обичам д. и не обичам, когато тъгува. а енимал планет нямат китове тази вечер…

Не в децата ми, господи,
дето родени са в риза,
в някой друг искам да оставя следата!
Да го дращи самия,
покой да не знае
или, когато много загуби се,
да се връща по нея…
В някой друг, господи,
някой друг…

Суета ли е,
или съм твое подобие?

четвърти ден притежавам книга, за която мечтая от години и не смея да я отворя: страх ме е, че ще я прочета за по-кратко време, отколко имам нужда да трае насладата. поглеждам към нея като към съкровище, не, като опакован подарък, за който зная, че много ще ми хареса и се захващам с нещо като печене на курабийки. тренирам, обещах на мюриъл да й направя. не искам да се изложа. и също е нещо важно. всъщност, работата е там, че стоя в офиса, където дойдох на връх национален празник с откровеното желание да работя, но не ми се получава. мисля си за книги с китове, за книги без китове, магазини с играчки, в които има китове, как свети слънцето в този момент у дома (у дома е квартирата - странно, но това понятие каквото и да назовава винаги има предвид себе си) и дали, ако бях у дома в този момент щях да си направя английски чай с мляко, да го пия от любимата си чаша и дали щях да посегна към онази книга… нямаше да посегна. тогава има смисъл да опитам да работя.

снощи с мюриъл и додо пихме бира. съвсем класически с пържени картофки без сирене. те така ги обичат, не им казах, че предпочитам със сирене. нямаше значение. разговорите се движеха във всички посоки, както винаги се случва. изненадващо заговорихме за Lord of the Air, рядко говорим за това, смутихме се, после бързо сменихме темата. неудобно е някак си. но това спаси деня. иначе нищо особено. нищо. освен, че и мюриъл, и додо, и аз измълчахме още нещо. нещо, което додо разбра снощи. аз трябва да го кажа. но не искам. същото е като с книгата. макар че не става въпрос за наслада, а за откровение, за което не съм готова. мисля, че и при книгата става въпрос за това. значи все пак е същото.

може би ще намеря снимки на китове в интернет.

аз съм твоят олимпийски шампион бейби

и мога да прескачам локви

само че имам страх от високото

затова преди да видиш рекорда

който чакаш още от раждането си

разпъни мрежите за сигурност на

твоето обичам те още веднъж

пристегни ме без луфт в прегръдката си

още веднъж

и ще видиш как от дъха ми се ражда въздухът

а ти си Лордът на въздуха бейби

и е завинаги

безсмъртието не е случайно

не е случайно още веднъж

аз съм твоят олимпийски шампион бейби

хайде тръгвай мюриъл
аз ще остана още малко
защото имам да се сбогувам с лятото
после ще помахам след теб мюриъл
с бяла мокра кърпичка
ще ти пожелая здраве и щастие
и абсолютно нищо друго
защотото е без значение
когато няма да си с мен
тръгвай мюриъл

хайде мюриъл отлитай
крилата които направих за теб
са съшити със здрави конци
тези с които ти мюриъл
ме плетеше и оплиташе
докато беше лято
но вече не е
отлитай мюриъл отлитай

сега трябва да съм сама
да се престоря че ми е тъжно
за да има съдържание лятото
да има какво да ме връща
стъпвам по небивалици като теб мюриъл
все в минало време
остави ме да се сбогувам с лятото
отивай си мюриъл
хайде трябва да съм сама

Косвено:
Отричам се от тялото си!
Защото то е същото,
като онези същите,
които също…
Но това няма значение.

Отричам се от собствената си душа!
Защото нямам нищо собствено,
със мен държи се собствено,
изобщо, собствено…
Но и това няма значение.

По-малко косвено:
Отричам се от верността!
Защото кучката, която пазеше двора ми,
беше вярна, а свърши
в чужд двор, на синджир.
Сега това няма значение.

Отричам се от вярата!
Защото е крива проекция
в необозримото бъдеще.
В доброто, другото добро,
необозримото добро…
И после няма значение.

Буквално:
Останах само аз.
…
…
…
Отдавна това няма значение.

Не идваше смъртчица.
Но дупчицата в мене си растеше:
големичка, големичка -
порастваше за сметка на
душичка, сърчице,
стомахче и коремче (бирено!),
крачетата погълна
в едно с ръчичките.

Няма да дойде смъртчица -
няма кого да си вземе.

Ти дойде.
С нежни думички попи
петънцето,
което помнеше тебе.
Забърса му споменчетата
и сега съвсем ме няма.

Дошла ми е смъртчицата
добре предрешена.

точно две ръце
може би твоите
със сигурност исках твоите
ми бяха нужни
за да се хвана за тях
и да пресека оттатък
точно тези ръце
изглежда твоите
със сигурност не исках твоите
се протегнаха към мен
посегнах към тях
и оттогава вися
и се беся
на две ръце
твоите

Те рисуват с треперещи пръсти.
Те рисуват с избелели бои.
Те рисуват и мажат платното.

- Ти защо шепнеш?
- Мълчат мълчанието ми по-мълчаливо.
С подходящото себевнимание
и предизвикване на внимание.
- Тогава защо не говориш? Високо!
- Казват думите ми по-силно
и допълнително подсилват патоса.
- Каква е ползата от тебе тогава?
- Някой трябва да чака Годо.

Те крещят, до фалцет се развикват.
Те крещят, не остават без глас.
Те крещят, други с тях се надвикват.

- Ти къде?

Годо си тръгна след антракта.