Започнах!

Ползвах само вяра, надежда, любов,
защото те са основните.
(Все пак, исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо  мислех:
ще поеме дъх -
не мръдна!

Втори ден се мъчех.
Добавих благородство, после радост,
защото са в една тоналност.
(Напомням, че исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо  мислех:
ще поеме дъх -
не мръдна!

Трети ден -
смелост, чест,
защото да поемеш дъх, е въпрос на смелост
и винаги заради едната чест.
(Все още исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо…
… Но пак не мръдна!

Четвърти и пети ден не правих нищо.
(Правих същото, но успехът беше същият.)
Моят човек не можеше да се освободи
от рисуваната си форма.
Нищо естествено нямаше в него.

На шестия ден бръкнах по-надълбоко
в раклата, където крия всичките си неща.
До дъното бръкнах.
До дъното на нещата.
И извадих: страх, завист, омраза.

И пак рисувах!

И…
… вдъхна! Цял бе дъх!
Изглеждаше каквото исках да си нарисувам!
Моят просто човек бе свободен сега!
Моят просто човек нарисуван
вече крачи доволен из листа!…
(От възторженост не проумях основното.)

Добре, ще й го дам:

Раздирам дрехите Му,
слагам Му въже,
до него снимката Му на герой
(очаквам възгласи на одобрение,
а той да се разплаче унизен)…

Публиката се радва!
Публиката аплодира!..
… А Той разглежда всеки поотделно,
взира се,
нахален,
дързък:
- Стегни въжето още, не стига..
Публиката замълча за миг,
после викна неудовлетворено:
- Затегни Му въжето! Не е достатъчно!

Антракт!

Промяна в мизансцена:
въжето стегнато е повече,
в гърдите му опира нож,
добавих снимка на голямата любов
със лошо качество, обикновена рамка,
да не оправдава Неговите въжделения..
(очакванията ми са по-големи от предишните)

Публиката е доволна!
Публиката се смее!
Радва се, че в Нея няма нищо изключително,
одобрява ножа във гърдите…

Той:
- Тя е още по-обикновена, аз съм още по-жалък…
Ще почакам да измислите
друг мизансцен,
друга пиеса
и сам ще се върна…

Свали въжето,
ножа си прибра във джоба,
скъса снимката,
огледа всички във салона..
И излезе.

Публиката се нахвърли върху мен:
- Бездарник! Бездарник! Бездарник!…

Друг глас, не знам чий:
Ти нямаш куче.
И камина нямаш.
И пак ти идва много водката.
(изглежда не е било мое куче)

И трети глас:
…
Но замълча.
(това е още по-неясно)

От всички гласове, които чувах,
най-много ме изплаши този, третият.
Изррръмжжжах му!
Изръмжаха и останалите с мен.
Всичките.