бях се загубила на едно кръстовище
на което се появих от всички страни
за да те срещна и те срещнах
за да ме подминеш
от всички страни
от които се появих
на едно кръстовище
бях се загубила
_-+-_

аз ще мина от едната страна
ти ще минеш от другата
и ще стане точно обратното
на това което обикновено става

_-+-_

Понякога е твърде неприлично
да си щастлив.
Особено във неприличен ден.
Особено ако… си особен
и
носиш щастието
като
кръст срещу щастливци.

_-+-_

МАЛКО ЕСЕННО ЛИСТО пада пред
очите ми са скрити зад периферията на
шапката ми служи за менеприкритие

Малко е по-тихо.

Малко е тихо.

Тихо е малко.

Малко

тихо

е?

измислям няколко

хубави думички

с мъничко мисъл

слагам ги по две на ред

понякога повече

оправдавам със смисъла

може да няма

само аз знам

и се гордея със себе си

повече ако са в ритъм

още повече

ако започват от себе си

ако ги навържа

ако фонемно ги улуча

ако изобщо

само без поезия

моля, моля

Бяла нощ
някой обичам
Будна нощ
в нещо се вричам
Някой там
никой сам
Аз си знам
Аз си знам

Напий се от моята нежност.
Нарочно съм нежна -
искам утре да имаш най-гадния махмурлук.

Палячо, върви си –
няма вече болки –
всичко превзеха думите –
ненужен си.

Затварям те в стихотворение,
за да е сигурно,
че и ти ще изчезнеш, Палячо.

Все се чудя защо ме търпиш,
кой дявол те дърпа още към мене,
кой ангел те пази до мен да стоиш
и кой Господ от тук ще те вземе.

Отдавна не стъпвам по твърда земя -
все по главата ти ходя.
Спекулирам със второто име “жена” -
най-често за носа те водя.

Не се сърдиш за нищо.
Тръгваш, щом те изгоня.
В замяна ми даваш всичко,
за което щях да те помоля.

Пък да си влюбен - сякаш не си!
И не си и самотен за Бога!
Пък си хубав, страшно красив…
Всяка друга би била твоя.

Всяка друга, за всеки друг - да!
Но не и за тебе… Понеже
ти ме имаш за своя съдба.
И ме обичаш. Невежа.

Е, и аз те харесвам, дори
ти го казвам от време на време.
Само че тихо, докато спиш,
докато и любовта ти дреме.

Все се чудя защо ме търпиш,
кой дявол те дърпа още към мене,
кой ангел те пази до мен да стоиш
и кой Господ от тук ще те вземе.

Може просто да си кажем, че е глупаво,

че е смешно, както се преплетоха

пътищата ни насред пътека,

дето няма даже разклонения.

Може да погледнем от високо

на абсурдната история

да се срещнем с теб “нарочно”

насред толкоз милиарди хора.

Нещо явно се е случило наопаки,

не е преценено както трябва.

И си мисля във отдела на планетите

да напиша строга жалба.

Някоя звезда си разрешава

да опита маниер всевишно,

но не може да си позволява

да ни срещне с теб излишно.

Ами ти пък? Как можа да засияеш,

сякаш срещата ни е предвидена?

Ако беше на кръстовище,

можеше да се замислим.

Аз сега ще те размина,

ще си продължа нататък.

И ако след сто години пак те видя,

можеш да ме наречеш “позната”.

Исках да те държа за ръка
и със тебе да мина оттатък. Oттатък са другите.
Но не тръгнах нито веднъж. Нито към тебе, даже към другите.
И сега не ме гледай така осъдително.
Осъдително е, че пак няма да тръгна.
Обещай ми, че ще забравиш
за малките слънчеви зайчета,
не ги изпращай, сами си отиват.
Отиват си и болките. Тъпо е,
ако още вярваш на думите, които едва произнасям.
Произнасям името ти след седмата.
Аз съм беден. Несретник съм.
И дори не мога да мина оттатък.
Не мога да ти дам нищо,
не мога да ти дам друго,
освен тонове думи, думите са суета,
които и всеки друг може да ти каже.

Ако някога ти домъчнее за мен,
избърши от паметта си
онези думи.
И ще ти мине.

И когато душата ми -
уморена, объркана
от нежните блудства
със самотни жени,
не намира къде да отиде,
къде да се скрие -
при теб ще се връща.
При теб ще се връща!

Ти ще бъдеш тъй истинска,
така осезаема,
че дори ще ме плашиш с това.
Но ще бъдеш единствена,
приела ме цялата -
такава - каквато. И колкото.

И когато душата ми
съвсем уморена…

Как по-ясно да го кажа, моля?
Няма принцове, не съм принцеса,
и не е въпрос на чужда воля -
няма божия намеса.

Аз съм сложна и объркана:
имам си чеиз с проблеми,
вярвам си, че любовта е свързана
със бутилки, ееей така големи!

Мога да редя безспирно рими,
мога да прескачам локви,
но не мога да произнеса “любими”,
нито пък да пускам котви.

Ако искаш с мен да ти е хубаво,
заведи ме в кръчма или в бар.
И преди да стане блудкаво,
удари на бармана шамар.

Аз тогава пък ще се разнежа страшно,
стихнало с възторг за теб ще пия,
и навярно ще ти кажа нещо много важно.
Но със сигурност ще си отида.

Тръгвай си и ти. Докато е време.
Хленчещи мъже разсмиват,
а пък тези, на колене -
могат глътката ми да убият.

И понеже искам да отида нататък
ще продължавам да
стискам до кръв лопатата
докато
падне и последният
зъб на мама докато изгният костите й
докато баща ми се събуди далече
от бутилката с ракия докато баба ми се
обърне три пъти
в гроба докато разпозная брат си
ще продължавам да стискам до кръв лопатата
и да копая мойта собствена
дупка за душата
и тялото понеже
трябва
да отида
нататък

“… ти вземи Славата,
аз ще поема Позора -
относителната тежест е една и съща…”

(К. Павлов)

Още в детството
си измислих брат.
Не, че тъжна бях,
или исках батко,
а за да делим по братски.
Да делим Славата,
да делим Позора.
Да делим Славата и Позора.
Когато в облаците ме понасяха -
се изправях само аз.
Но когато чакаше се падане -
права си стоях.

Но се оказа, че ме мамил
неблагодарникът, мръсникът:
тежестта не била същата,
даже относително…
И не стига, че му дадох
съществуване
(и смисъл на съществуване),
искаше да кръшка
и от мен да се откопчи.

Тогава си измислих ново братче.
(Пак, за да делим по братски.)
И преди да се усетя
вече имах врагче:
зад гърба ми,
наместо Позора,
носеше първото ми братче.
Наивността на детската ми възраст!

Във зряла възраст пак се престраших.
Измислих трето братче.
(Целта остана същата.)
И третото ми братче
не носеше първото,
не носеше второто…
Съвсем вярно следваше
очертаната от мене роля.
Предимствата на зрялата възраст!

И сега щедро му давам от Славата,
за да го угоя,
(понеже му се виждат ребрата),
че никак не е удобно
да ме носи така…
Моето вярно трето братче.
Моето, от мен измислено, трето братче.
Изяде ми Славата.
Носи ми Позора.
Мен ме носи.
Начало на преклонната ми възраст!

Дииий!…

Ще му мисля, когато ми свърши
Славата -
храната на илюзиите.

не мога да ги догоня
всички тези думи
по които стъпвам
за да стигна до теб

все по-далечни са ми

чувам твоите понякога
все по-рядко
все по-тихо
все по-кратко
все повече ме обричат
на безкомпромисно мълчание

като гипсови статуи се разхождат
из спомените ми
всички онези
на които можех да кажа
никога не го направих
онези
които искаха да ми кажат
никога не ги чух
защото
само още една дума
още веднъж да поискам
още само да се протегна
и ще съм Там

а не ми стиска

дъжд се стеле
като разпилени женски коси
не вие вълчица
аз плача

Стола си усещам ръбест,

водката ми вече загорча…

между градусните глътки

ме спохожда съвест,

а над мен е виснала вина:

Стари гласове

на минали приятели,

(”минали са” в смисъл - през дома)

очертават като указатели

всички недовършени дела:

Чистих ли праха? Изпрах ли?

Съдовете си дали измих?

Минах ли с прахосмукачка?

… докъде ще стигна

с липсата на коректив?…

И започвам:

да се съдя много строго,

да посипвам с пепел къдравата си глава,

и да вярвам, че ей сега, ей Богу,

ще стана –

къщата ще подредя!…

Но не ставам.

И дори не искам.

Аз душата си не мога да я сложа в ред:

други грижи в себе си потискам

за артиста в мен…

Да е проклет!

Да са проклети и високите ми чувства,

сложните ми хамлетовски пози

и съдбата ми –

да бъде пуста! -

за това, че този кръст ми сложи:

да съм все недоизказана,

да съзирам Нищото във всичко,

да се чувствам богопомазана,

… а душата ми да пада ничком, ничком…

Цялата Вселенска мисъл ми се смее,

подчертава ми размера жалък,

казва ми, че

слънцето за всички грее,

а големият Артист във мен е малък.

Малък е,

но водка пие страшно!

И всяка нощ ме връзва над листà,

диктува ми отвътре нещо важно

и аз записвам всяка суета…

На този, който още ме пази жива…

Аз сигурно ще те обичам и тогава,

когато тялото ти вече е съвсем изстинало,

когато легнал във общинската морава,

за мен ще си оставил само минало.

И сигурно по-лесно ще ми бъде

да те наричам с нежни имена,

защото приживе ти беше твърде…

… труден… за обич на жена…

И не една - пробвали са се стотици! -

да са до теб, да ти дадат любов…

Но тялото ти с всичките частици

показваше им колко си суров..

Защото вярваше, че никой във света

не може даже с мисъл да обхване

ръбатата ти, сложната душа…

и с теб до края да остане.

Но ето, че те хванаха натясно

и ти лежиш, спокоен ми изглеждаш.

Но пак до тебе няма място

и пак към никой не поглеждаш…

Не ме поглеждай. С това аз свикнах от преди.

И този студ от теб - отдавна го познавам,

но мисълта, че ти отново победи,

не мога и не искам да прощавам!

Целувам те - не можеш да ме спреш…

Оставям цвете в студените ти длани,

а ти оставаш острия бодеж,

от онзи - който мен от смърт да пази…

ухажвай ме

но не ми сваляй звезди

не ми кръщавай усмивки

а на мен се усмихвай

вдъхновено

възторжено

възхищаващо

Можех да го поискам и от други

но избрах теб

защото

имаш сравнително бърз ум

сравнително дълбока душа

изобщо

твоите достойнства

биха могли да отразят

сравнително

моя бърз ум

дълбока душа

въобще

това е всичко

което искам

от което имам нужда

и не ми трябват

перца от гълъби

сърчица в шепички

възхищавай ми се

така ме ухажвай

и ще усетя твоята близост

Вече пети ден се вглеждам в снимката ти,
за да забравя останалото…
… как говориш тихо,
за да провериш дали те слушам,
как ми измисляш имена,
защото никое не е достатъчно,
как наднича детското ти “р”,
за да ме разсмее,
как прибра завинаги ръката си,
когато,
за да ти бъде хубаво,
признах,
че мен не ме държат за ръка…

Вече пети ден се вглеждам в тази снимка
и продължавам да си спомням
тъгата ти,
на която аз не подадох ръка,
защото
се свърших.
Разхвърлих се във всички преди теб
и не е останало нищо,
не е останало друго,
освен
най-човешкото в мен -
обичам само себе си.

И с радостта ти трудно ще бъда.
Аз съм празен човек.
А усмивката ти - крива лодка,
в мен не може да се закотви.
По-добре да е някой до теб,
който още се надява,
че
изживяното заедно
вече е близост.

Вече пети ден…
Защото снимките изтривали спомени.

едно време сядах на скала
защото пишех за високото
днес седя в ъгъла на стаята си
и ми е ниско небето

едно време предричах съдбата си
в малки любови се вкопчвах
и изписвах тонове сълзи по тях
днес усещам отсъствие
на окопнежено минало
и дращя стените във ъгъла

едно време се вричах в родината
стисках здраво семейния корен
и защото старо дърво не се мести
днес съм никъде с никого
и не ми стигат ръкавите
проглуших си ушите от виене

едно време не беше отдавна
мога да го стигна във вчера
днес просто прозрях
в душата си
грозна и празна

и че мога да отмина

Когато с теб се срещнем
за първи път
ще се погледнем
ще се доверим на чужди истини
за себе си
ще си ги разменим
и ще си кажем само хубави неща
които другите за нас са казвали
и ще се харесаме във отражението
аз на себе си във твоите очи
ти на своето във моите
и ще се смеем че досега
не сме се срещали

ще се отразяваме
и ще се смеем

Когато с теб се срещнем пак
ще се погледнем
ще си припомним собствените отражения
ще си разменим представите за себе си
които ние вярваме че трябва да са истина
в които сме отново хубави
и ще се харесаме в отражението
аз на себе си в твоите очи
ти на своето във моите
и ще се смеем че досега
не сме се срещали

ще се отразяваме
и ще се смеем

Когато доверили се на тези
отражения един във друг
отново с теб се срещнем
ще бъдем дръзки много дръзки
и ще разменим простичките истини
за това че всъщност сме обикновени
и няма нищо изключително във нас
ще признаем най-големите си унижения
най-страшните си прегрешения
и тогава ако си харесаме
отраженията във очите
аз ще бъда с теб
ти ще бъдеш с мен
и ще си простим
че сме обикновени
и че до сега
не сме се срещали

и ще се смеем
на отраженията си във другите

да те обичам
на теб да се уповавам
да те пазя
в сърцето и да те нося
да си ми единствена
само моя да си
и на ближните
все от моята кръв
да не смесвам кръвта
като Бог да си ми
да си ми вярата
да те наричам родина
и да те търся във думи
защото само това си

а не останаха

Аз съм от онези българи,
които могат да  ударят със юмрук по масата,
да стрелят два пъти във въздуха
(когато няма никого наоколо),
да креснат “Стига!”
и да си повярват.
И после да осъмнат пак
във кръчмата,
с юмрук на масата,
куршум във въздуха.
прегракнали…
… И само Странджата да каже: “Стига!
На вересия патриотизъм не раздавам…”
и да забърше от тезгяха
последните останали
вяра,
надежда,
любов,
защото
на кого му трябват.
Аз съм от онези българи,
които се кълнат в родината
като в жена, като в Бог,
но никога не са излизали
от кръчмата.
Родих се късно.

А може времето да е спряло.
За да  ме дочака.

родино, преговарям те
във всички имена на стари улици
в учебниците по история
в старата лютеница на баба ми
новата я купувам в магазин
и обещава но не е същата
преговарям те с песента на Левски
сам е други няма
с Ботев те преговарям
и с други истини
истините свършват в митологии
и не мога да си спомня

не мога да си спомня защо
Емине коленичи
и на другия ден беше Емилия
не мога да си спомня онази
с любовното име Партия
водеше ме за носа ме водила
с топлата й грижа
казваше ми какво мечтая
и мечтите си не мога да си спомня

родино, преговарям те
и се страхувам
че ще се окажеш
само мой спомен
и тогава
аз ще съм ти родина

затова те преговарям
и те разказвам, родино

родината ми е следобедната баница
приготвена с много любов от баба ми
за хлапетата в двора
бъдещето й
нейното продължение

порасналото до настояще бъдеще
днес дъвче по навик и с отвращение
следобедната баница
плюе в двора
и не помни какво да продължава

Брат ми, време е да тръгваш към своята нова родина.
Тази те предаде отдавна.
Още когато се учеше да караш колело.
Oще тогава ти удари балтията
и ти кара колелото на съседите.
Още когато произнесе думите:
“Сестра ми, и аз искам близалка,
но ние с теб можем само да гледаме.”
Когато ме приспиваше с лъжи,
че утре вечер може да не легнем гладни,
когато се опитваше да обясниш защо
мама се прибира късно,
а татко не сме виждали…
Още тогава те предаде.
Сега нищо не й дължиш.
Върви си.

И спри да четеш Захари Стоянов.