“… ти вземи Славата,
аз ще поема Позора -
относителната тежест е една и съща…”

(К. Павлов)

Още в детството
си измислих брат.
Не, че тъжна бях,
или исках батко,
а за да делим по братски.
Да делим Славата,
да делим Позора.
Да делим Славата и Позора.
Когато в облаците ме понасяха -
се изправях само аз.
Но когато чакаше се падане -
права си стоях.

Но се оказа, че ме мамил
неблагодарникът, мръсникът:
тежестта не била същата,
даже относително…
И не стига, че му дадох
съществуване
(и смисъл на съществуване),
искаше да кръшка
и от мен да се откопчи.

Тогава си измислих ново братче.
(Пак, за да делим по братски.)
И преди да се усетя
вече имах врагче:
зад гърба ми,
наместо Позора,
носеше първото ми братче.
Наивността на детската ми възраст!

Във зряла възраст пак се престраших.
Измислих трето братче.
(Целта остана същата.)
И третото ми братче
не носеше първото,
не носеше второто…
Съвсем вярно следваше
очертаната от мене роля.
Предимствата на зрялата възраст!

И сега щедро му давам от Славата,
за да го угоя,
(понеже му се виждат ребрата),
че никак не е удобно
да ме носи така…
Моето вярно трето братче.
Моето, от мен измислено, трето братче.
Изяде ми Славата.
Носи ми Позора.
Мен ме носи.
Начало на преклонната ми възраст!

Дииий!…

Ще му мисля, когато ми свърши
Славата -
храната на илюзиите.