Не в децата ми, господи,
дето родени са в риза,
в някой друг искам да оставя следата!
Да го дращи самия,
покой да не знае
или, когато много загуби се,
да се връща по нея…
В някой друг, господи,
някой друг…

Суета ли е,
или съм твое подобие?

Косвено:
Отричам се от тялото си!
Защото то е същото,
като онези същите,
които също…
Но това няма значение.

Отричам се от собствената си душа!
Защото нямам нищо собствено,
със мен държи се собствено,
изобщо, собствено…
Но и това няма значение.

По-малко косвено:
Отричам се от верността!
Защото кучката, която пазеше двора ми,
беше вярна, а свърши
в чужд двор, на синджир.
Сега това няма значение.

Отричам се от вярата!
Защото е крива проекция
в необозримото бъдеще.
В доброто, другото добро,
необозримото добро…
И после няма значение.

Буквално:
Останах само аз.
…
…
…
Отдавна това няма значение.

Не идваше смъртчица.
Но дупчицата в мене си растеше:
големичка, големичка -
порастваше за сметка на
душичка, сърчице,
стомахче и коремче (бирено!),
крачетата погълна
в едно с ръчичките.

Няма да дойде смъртчица -
няма кого да си вземе.

Ти дойде.
С нежни думички попи
петънцето,
което помнеше тебе.
Забърса му споменчетата
и сега съвсем ме няма.

Дошла ми е смъртчицата
добре предрешена.

Те рисуват с треперещи пръсти.
Те рисуват с избелели бои.
Те рисуват и мажат платното.

- Ти защо шепнеш?
- Мълчат мълчанието ми по-мълчаливо.
С подходящото себевнимание
и предизвикване на внимание.
- Тогава защо не говориш? Високо!
- Казват думите ми по-силно
и допълнително подсилват патоса.
- Каква е ползата от тебе тогава?
- Някой трябва да чака Годо.

Те крещят, до фалцет се развикват.
Те крещят, не остават без глас.
Те крещят, други с тях се надвикват.

- Ти къде?

Годо си тръгна след антракта.

Съвременната поезия
няма свой собствен облик,
свой собствен почерк,
нищо собствено няма.
Може би и съвременността не ù принадлежи.
Може би и поезия няма.

Съвременният поет
няма свой собствен облик,
няма своя собствена поза.
Не рецитира стиховете си
с преметнат плащ през рамо,
с дъгообразно вдигната ръка.
Не е стъпил на бъчва.
Не смазва револвер,
с който сам да се застреля в дуел.
Може би само позьорството му принадлежи.
Може нищо поетично да няма у него.

Да си сверим часовниците -
моят проверява истинността си
със сянката на слънцето
в години назад, векове.
И избързва напред.
Тик-така изчаквателно.

Твоят проверява истинността си,
по готовите възгласи на одобрение,
състрадание,
съ-каквото си заръчал
в поемата си, Поете.
Поема ли казах?
Поет?

Аз съм само сянка от миналото,
ехо в бъдещето,
грак на съвест в настоящето.
Ще се качиш ли на бъчва
срещу мен,
да простреляме своите истини?
Ще умреш ли за тях,
съвременнико?

Семчица се разтвори.
Семчица се разтвори…

Покълна стебълце.
Покълна стебълце…

Стъпка го краче.
Стъпка го краче…

Трупче да беше -
сълза да пролееш.
Нещичко да беше -
да се разсмееш.

Още само веднъж…
и тялото ще застигне мисълта -
това е преходът, към Онова, което…

Възвишени са страстите.
Извисено е чувството.
Изящен е изказът.
Неназовано е важното.

Нещо лигаво и гадно.
Като самата смърт.

Ако в смъртта имаше нещо красиво,
наистина,
най-суетните щяха да умират
неизброимо пъти.
Множество смърти
на един и същ труп.

Мисълта никога не е
по-далеч от тялото.
Преходът е равен на разкрач.
Без да е изискано.
Без да е изящно.
Като обратното на смърт.

Ако в обратното на смърт имаше нещо красиво,
наистина,
най-суетните щяха да живеят
неизброимо пъти.
Множество животи
в един и същ труп.

А Онова, което…
Онова…
Кое…
То…

… Се разпада
в единството
смърт и живот
на множеството трупове.

От суетата им.

Хайде сега да си преброим
раните, белезите, болките
и да сравним -
кой колко е обичал,
кой колко е живял,
за да знаем -
кой колко по-мъртъв е.

Ето, имам рана от нож.
Мога да добавя -
бих се за чест! -
но инцидентът се случи в кухнята.
Давам ти белег от котка -
обичал съм.
И ако ми заделиш още време,
от вечността,
мога да намеря и болка.
И ще докажа, че
ти си по-мъртъв от мене!

Твоите рани всъщност
са по гърба и ръцете на Сина Ти.
И Негови са белезите.
И нямаш право на болка,
защото си само свидетел.
Първопричината,
която наблюдава
собствените си последици.

Моят враг
ме помни и в делници,
изрича името ми със страст,
Теб само по празници,
ако е останало време,
Те споменават с равен глас.

Защо мене прибираш тогава,
когато сам Си по-мъртъв от мене?

Аплаузи!
И възхита!…
Възхита!
И аплаузи!…
Толкова трогателно!

О, даже малко бе да се нарече „трогателно”! -
за гърлото стискаше и цедеше от там
стонове, рев и задъхване…
И сополи изцеждаше, но не звучи поетично.
Затова:
И дамите в залата извадиха
белите си копринени кърпички
и попиха със тях тъгата, болката, скръбта,
на тази толкова самотнa душа на артиста…

Цялата зала ревеше. И мъже, и жени.
И децата във залата ревнаха,
с ръкави попиваха…
И в общото страдание, от състрадание,
си подаваха един на друг
белите копринени кърпички, ръкавите:
„На, попий сълзите си с моята кръчпичка!”,
„Ето ти моя ръкав за тази голяма сълза!”
Какво единение на тъгата, болката, скръбта!…

„Бедничкият!”
„Горкичкият!”
„Бъди силен!”
„О, колко е нещастен артистът!”
И аплаузи от възхита!

Но случи се нещо още по-ужасно,
от масовия рев във залата.
Рев за артиста, за неговата мъка.

Случи се, когато публиката
искаше поименно и лично
да му благодари за масовия рев,
за огромното страдание,
което той е споделил.

А той посрещаше ги весел,
доволен даже,
щастлив от успеха си…
Беше споделил тъгата си.
Сега споделяше радостта си.
И като всеки артист,
наивен спрямо живите хора,
очакваше същата масовост:
Да избухне всеобщ смях и доволство,
радост и щастие по лицата на всички…

„Лъжец!”
„Измамник!”
„Подиграва се!”
И го замеряха със сополивите си
бели копринени кърпички,
удряха го с ръкавите на децата си,
мъжете заплюваха…

Катарзис:
Артистът разбра,
че публиката е обикновена тълпа,
че изкуството трябва да слезе,
долу, ниско,
по-ниско от народа,
и че сам е излишен.
Заплака.
Сам и излишен.

Никой не повярва.
Триединството не беше свещено.
И единство нямаше в него.

Страховете ми са малко,
даже се броят на пръсти.
(Едната ръка е достатъчна.)
Толкова са малко.
(Почти колкото приятелите ми.)

Страхът от тишина след смях…
(Отказвам да го коментирам!)
Страхът от тъмното е незначителен.
(Подминавам го!)
Страхът ми от високото обаче…
(Ще ми се да го подмина.)

… Някога скачах от покриви,
превземах върхове на дървета;
сега високото се размножи:
плашат ме високите думи,
високите чувства.
И високи обувки избягвам.

Ако тук свършваха -
щях да имам спокоен живот.
Щях да се радвам на дните си,
а нощите да бъдат покой.
Както Ти си обещавал…

Имам още един страх…
(Ръка за него!)
Но не мога да го назова.
От страх.
(Господи, седем пръста ти давам -
избави ме от него!)

Но с три пръста
пак мога да пиша…

… Ако Ти съществуваш
наистина
и ако ме обичаш
наистина,
аз не разбирам.

Срещнах Смисъла:
хапваше хамбургер
с много кетчуп,
стоеше на един крак
и тъкмо си плащаше.
Повече приличаше на Ужас:
изяде хамбургера,
изсърба кетчупа,
смени крака
и вече си вземаше рестото,
когато:
поръча си хамбургер,
изцърка кетчупа,
на два крака стоеше.
Пак огладнял. Аз плащам.
И пак:
…
…
…
Той прибира рестото.

Много пъти.
Изедник.

“… ти вземи Славата,
аз ще поема Позора -
относителната тежест е една и съща…”

(К. Павлов)

Още в детството
си измислих брат.
Не, че тъжна бях,
или исках батко,
а за да делим по братски.
Да делим Славата,
да делим Позора.
Да делим Славата и Позора.
Когато в облаците ме понасяха -
се изправях само аз.
Но когато чакаше се падане -
права си стоях.

Но се оказа, че ме мамил
неблагодарникът, мръсникът:
тежестта не била същата,
даже относително…
И не стига, че му дадох
съществуване
(и смисъл на съществуване),
искаше да кръшка
и от мен да се откопчи.

Тогава си измислих ново братче.
(Пак, за да делим по братски.)
И преди да се усетя
вече имах врагче:
зад гърба ми,
наместо Позора,
носеше първото ми братче.
Наивността на детската ми възраст!

Във зряла възраст пак се престраших.
Измислих трето братче.
(Целта остана същата.)
И третото ми братче
не носеше първото,
не носеше второто…
Съвсем вярно следваше
очертаната от мене роля.
Предимствата на зрялата възраст!

И сега щедро му давам от Славата,
за да го угоя,
(понеже му се виждат ребрата),
че никак не е удобно
да ме носи така…
Моето вярно трето братче.
Моето, от мен измислено, трето братче.
Изяде ми Славата.
Носи ми Позора.
Мен ме носи.
Начало на преклонната ми възраст!

Дииий!…

Ще му мисля, когато ми свърши
Славата -
храната на илюзиите.

Да си нарисуваш човек ти трябват:
малко количество любов,
неизвестно количество вяра,
надежда, колкото за щрихи само,
благородство, радост, смелост, чест…
Имах всички.
(От изброените по-горе.)
И други имах,
но за тях - по-късно.

А на седмия ден, докато почивах,
разбрах:
от свободата ни делят само:
страх, завист, омраза.

Публиката иска Той да бъде сринат!
Публиката иска Той да бъде повален!
Публиката иска Той да е линчуван…

А тази дума аз не я написах?

Глас на куче:
Стопанин, тази вечер никъде не мърдам,
кротко ще седя край огъня
и ще си разпъвам лапите.
(може да е мое куче)

Подвих опашка.