Има четири изречения,
които не произнасях -
страхувах се от обвързването,
на което ме обричат.

Произнесох ги
и се страхувам
от преходността на нещата.
Твоята преходност?
Моята?
…

бързо свършват етажите
когато скачаш надолу

вечер
до върха на възглавницата
все си ти
съвсем си до мен
много хубав е върхът на кулата

сутрин
точно до мен
лицето ти е спокойно
спиш и се доверяваш на мен
лесно ми е да тръгна

толкова
за самозаблудите

денем пак към теб
нагоре
нагоре
нагоре
и пак
нощем не ми достига
една усмивка
за да остана
за да останеш

Ето стихва се вечер и сподавя се стон,
и перцето от ангел долита -
някой гуши се в твоя отдавна празен балтон
и изрича молитва.

И се случват тогава едни чудеса,
дето няма ги никъде…
Аз се правя, че вече си спя
и ги виждам всичките, всичките!

Кратък танц на пантофи и небрежен халат
канят другите твои вещи -
да се правят, че тук си, че има те пак,
че зная добре къде си…

Твоят отдавна прояден чадър
съвсем се преструва на лодка:
до вратата във делва стоеше преди,
а сега сякаш вдигнал е котва…

И лулата ти някак се потупва сама,
даже вместо теб се закашля…
А пък столът ти скърца… проскърцва едва -
дискретна покана към чашата праща…

И към мен изпратете! И аз съм от вас!
Моят дядо имаше книги и вещи.
Аз на вещ се преструвах - до него стоях
и се мушвах в ръцете горещи…

Можех книга да съм - той обеща -
дописвах от себе си всеки ден страничка.
Но ме отпращаше пак да играя сама -
„Още ден попиши, мъничка Палечка!”

Скоро изгрев ще дойде, ще се вдигне нощта.
Ще се кротнат твоите вещи.
Неспокойна ще бъда само аз и сама
ще дописвам към тебе други пътеки…

по-кратко от погледа ти
между моето рамо и очите ми
по-дълбоко от надеждата
в погледа ти тогава
по-силно от твоята вяра
по-топло от твоите ръце
по-красиво от стаения ти дъх
по-нежно от шума на косата ти
по-споделено от твоята шепа
по-нямо от моето мълчание
по-високо от моите страхове

такова да беше
по щях да мога
по-близо да съм
по-близо да си

да сме заедно

твоята градина ухае на сладко от рози
ръцете и лицето ми лепнат
от питата с мед
и прагът е висок висок
прескоча ли го имам ръцете ти

в къщата ти убежище за златокоси немирници
колко щипят раните ако не духнеш във тях
приказките миришат на теб
внимавам да не начупя страниците
имаш и други тайни очите ти го издават

дърветата вятърни мелници които боря
преборвам
смея се от там и замерям със лешници
крия бастуна ти колко далеч ще стигнеш
стигна където скоро няма да те застигна

***

следите към теб чезнат една по една
мия редовно лицето си щипе само във мен
мога да ти покажа бастуна ако има дървета
прескачам прага на моята къща
натроших всички приказки
имам само един буркан със сладко от рози
ще ми стигне ли да стигна до теб
да тръгна ли вече тръгва ми се

ти си малка и тиха
и с звънливо гласче
и сечеш тишината на две

аз съм кратка и кротка
и заставам пред теб
и сглобявам парчета

и не помня
какво съм била
и не искам да зная
какво можех да бъда
искам само да е
какво никога още не бях
и да бъда край теб
да ме има

ръката за сън идва навреме
завива те с твоята илюзия
доброволно й вярваш

ще я различиш ли
сред милиардите други ръце
също толкова студена
също толкова топло обгръща
също толкова сам и без нея

***

Очертавам се.
Бавно, старателно,
с повишено внимание, без страст
очертавам
собствените си контури върху себе си.

Мисля за себеподобните си -
контурите им са същите,
очертавам веднъж -
очертавам ли всички?
Сближавам ли се?

Щом е вярно, че всички сме Твое подобие,
тогава
бавно, старателно,
с повишено внимание, без страст очертавам Теб.
Толкова ли Си сам?

не е вярно
че не бива да се захвърля
нарочен подарък
че подаръкът е за теб
и затова искам да стигне до теб
че ми тежи да ми напомня за теб

искам
да го виждаш
да си спомняш

за да не забравиш не
доброто ми поведение
подскоците по улиците
камъчетата в джоба ми
как ти се усмихвам
как оставям ръката си в твоята
не искам да забравиш мен

мога да съм жива
само в твоите спомени

вярно е
че Теб носи в себе си
онова мен
с което искам да се запомня

имаш смях по върха на пръстите
можеш да ме галиш с тях
едва ме докосваш
мамиш ме
и си хубава

рано е да те имам

да зная за теб
ме прави силна
срещите с теб
ме узаконяват
много си хубава

не искам да те имам още

казваш ми
колко аз съм хубава
няма покрив за мен
само птиците летят наистина
и че
Хадес има да ми каже нещо

казвам ти, че те обичам
но не те обичам наистина
допускам, че ми се иска
поне мъничко
казвам ти, че без теб се губя
но без теб стигам тъкмо до себе си
простичка истина е
с теб имам най-човешкото в себе си -

ти ме обичаш
аз се лаская

Аз не съм датски принц,
ти никога няма да бъдеш Офелия,
но тъкмо по теб ще остроумничим с гробарите,
как се удави в живот без моята любов.
Аз те обичах някога.

Аз не те обичах.

Рано сутрин тревата има тънка роса
и ухае на пелин;
усещам те да пристъпяш до мен,
отъркваш се в мен,
мъркаш,
а опашката ти чертае слънца
в небето.

Късно вечер улиците са ръкави
на река, в която не стъпих;
виждам как си тръгваш от мен,
едва те докосвам,
мълчиш,
а погледът ти изрязва човешкото ми -
на земята е.

- Никога не ти дадох подаръците, Офелия,
нямаш какво да ми връщаш!…

Сънувах, че съм дива птица
с криле от вятър и със огнен полет -
където прелетя - искра подпалвам,
отмина ли - пожари се разгарят…
Но аз не спирам.
Събуждам се - увехнал корен,
без спомен за дърво,
дълбая във земята.
Но не намирам отговор.
Заспивам червей -
храна за птици.
И пак сънувам -

съм.

Съвременната поезия
няма свой собствен облик,
свой собствен почерк,
нищо собствено няма.
Може би и съвременността не ù принадлежи.
Може би и поезия няма.

Съвременният поет
няма свой собствен облик,
няма своя собствена поза.
Не рецитира стиховете си
с преметнат плащ през рамо,
с дъгообразно вдигната ръка.
Не е стъпил на бъчва.
Не смазва револвер,
с който сам да се застреля в дуел.
Може би само позьорството му принадлежи.
Може нищо поетично да няма у него.

Да си сверим часовниците -
моят проверява истинността си
със сянката на слънцето
в години назад, векове.
И избързва напред.
Тик-така изчаквателно.

Твоят проверява истинността си,
по готовите възгласи на одобрение,
състрадание,
съ-каквото си заръчал
в поемата си, Поете.
Поема ли казах?
Поет?

Аз съм само сянка от миналото,
ехо в бъдещето,
грак на съвест в настоящето.
Ще се качиш ли на бъчва
срещу мен,
да простреляме своите истини?
Ще умреш ли за тях,
съвременнико?

Мога да те гледам с часове… с дни -
толкова си хубава!
Не мога да ти се наситя -
толкова са различни и красиви
ъгълчетата ти,
извивките ти,
висините,
падините…
… цялата си хубава…
Обичам да те разглеждам
и да ми разказваш за себе си -
за миналото си,
да измислям бъдещето ти,
да съзнавам, че съм част
от твоето настояще.
Обичам да слушам за теб.
И да разказвам за теб.

И можеше спокойно
да нося в себе си
тази перверзна любов,
ако не бяха такива
някои твои мъже,
някои твои жени,
които те превръщат
в нещо,
което ме е срам да назова.
И това безпокойство
да те наричам моя,
въпреки тях,
ме остранява,
остранява…

Някой ден, в някой час,
ще те гледам отдалеч,
ще се смея, че си била моя
и ще отричам, че си ми родина.

Ти също няма да ме помниш.
Те няма да знаят.

Мога да те обичам.
Мога да се отродя.

Семчица се разтвори.
Семчица се разтвори…

Покълна стебълце.
Покълна стебълце…

Стъпка го краче.
Стъпка го краче…

Трупче да беше -
сълза да пролееш.
Нещичко да беше -
да се разсмееш.

Косите ù - огънят на залеза
с подухнал вятър.
И тя се смее, смее…

Очите ù - ядосан крокодил
стихнал жертвата очаква.
И тя се смее, смее…

Лицето ù - походката на котка
върху тънък клон.
И тя се смее, смее…

Така я вижда някой.
Но не я обиква.

Защо да я обиква,
щом е толкова
косите ù,
очите ù,
лицето ù
и тя се смее, смее…
и всеки друг ще я обикне.

Всеки друг ще я обикне.
Всеки друг.

И тя се смее, смее…

Още само веднъж…
и тялото ще застигне мисълта -
това е преходът, към Онова, което…

Възвишени са страстите.
Извисено е чувството.
Изящен е изказът.
Неназовано е важното.

Нещо лигаво и гадно.
Като самата смърт.

Ако в смъртта имаше нещо красиво,
наистина,
най-суетните щяха да умират
неизброимо пъти.
Множество смърти
на един и същ труп.

Мисълта никога не е
по-далеч от тялото.
Преходът е равен на разкрач.
Без да е изискано.
Без да е изящно.
Като обратното на смърт.

Ако в обратното на смърт имаше нещо красиво,
наистина,
най-суетните щяха да живеят
неизброимо пъти.
Множество животи
в един и същ труп.

А Онова, което…
Онова…
Кое…
То…

… Се разпада
в единството
смърт и живот
на множеството трупове.

От суетата им.

Хайде сега да си преброим
раните, белезите, болките
и да сравним -
кой колко е обичал,
кой колко е живял,
за да знаем -
кой колко по-мъртъв е.

Ето, имам рана от нож.
Мога да добавя -
бих се за чест! -
но инцидентът се случи в кухнята.
Давам ти белег от котка -
обичал съм.
И ако ми заделиш още време,
от вечността,
мога да намеря и болка.
И ще докажа, че
ти си по-мъртъв от мене!

Твоите рани всъщност
са по гърба и ръцете на Сина Ти.
И Негови са белезите.
И нямаш право на болка,
защото си само свидетел.
Първопричината,
която наблюдава
собствените си последици.

Моят враг
ме помни и в делници,
изрича името ми със страст,
Теб само по празници,
ако е останало време,
Те споменават с равен глас.

Защо мене прибираш тогава,
когато сам Си по-мъртъв от мене?

Аплаузи!
И възхита!…
Възхита!
И аплаузи!…
Толкова трогателно!

О, даже малко бе да се нарече „трогателно”! -
за гърлото стискаше и цедеше от там
стонове, рев и задъхване…
И сополи изцеждаше, но не звучи поетично.
Затова:
И дамите в залата извадиха
белите си копринени кърпички
и попиха със тях тъгата, болката, скръбта,
на тази толкова самотнa душа на артиста…

Цялата зала ревеше. И мъже, и жени.
И децата във залата ревнаха,
с ръкави попиваха…
И в общото страдание, от състрадание,
си подаваха един на друг
белите копринени кърпички, ръкавите:
„На, попий сълзите си с моята кръчпичка!”,
„Ето ти моя ръкав за тази голяма сълза!”
Какво единение на тъгата, болката, скръбта!…

„Бедничкият!”
„Горкичкият!”
„Бъди силен!”
„О, колко е нещастен артистът!”
И аплаузи от възхита!

Но случи се нещо още по-ужасно,
от масовия рев във залата.
Рев за артиста, за неговата мъка.

Случи се, когато публиката
искаше поименно и лично
да му благодари за масовия рев,
за огромното страдание,
което той е споделил.

А той посрещаше ги весел,
доволен даже,
щастлив от успеха си…
Беше споделил тъгата си.
Сега споделяше радостта си.
И като всеки артист,
наивен спрямо живите хора,
очакваше същата масовост:
Да избухне всеобщ смях и доволство,
радост и щастие по лицата на всички…

„Лъжец!”
„Измамник!”
„Подиграва се!”
И го замеряха със сополивите си
бели копринени кърпички,
удряха го с ръкавите на децата си,
мъжете заплюваха…

Катарзис:
Артистът разбра,
че публиката е обикновена тълпа,
че изкуството трябва да слезе,
долу, ниско,
по-ниско от народа,
и че сам е излишен.
Заплака.
Сам и излишен.

Никой не повярва.
Триединството не беше свещено.
И единство нямаше в него.

Някой се връща.
В своята къща.
Аз се връщам.
В чуждата къща.

Някой си ляга.
В леглото си ляга.
Аз си лягам.
На пода си лягам.

Или в небесата?
Или в пълен комин…
Как беше там -
за празния скрин?…

… Някой разказва
приказка нощна.
Аз разказвам.
Нищо не казвам.

Има ли време
дявол мене да вземе?
Имаше време
дявол мене да вземе.

Не ме взе.

Когато в теб нещо се счупи -
във мен се руши и трещи.
И се ширва из празните улици
страхът ми - и вали, и вали..

И тогава разбирам, че всъщност
няма никакъв мост помежду ни,
че си много отделна личност,
и че само това ме боли.

по тези незначителни улици
ти извърши незначителни малки неща
и сега и по другите улици
виждам теб

да разбъркваш със пръсти звездите
да броиш по тях моя смях
и да казваш че всичките те са
само ехо
а аз съм до теб

да ми казваш че много е хубаво
че в теб се родих
или ти в мен
че объркваш посоките в времето
и че няма значение

аз съм до теб
виждам теб

а е така незначително

и по други улици
малки неща
сега
други улици
други

незначителни

Страховете ми са малко,
даже се броят на пръсти.
(Едната ръка е достатъчна.)
Толкова са малко.
(Почти колкото приятелите ми.)

Страхът от тишина след смях…
(Отказвам да го коментирам!)
Страхът от тъмното е незначителен.
(Подминавам го!)
Страхът ми от високото обаче…
(Ще ми се да го подмина.)

… Някога скачах от покриви,
превземах върхове на дървета;
сега високото се размножи:
плашат ме високите думи,
високите чувства.
И високи обувки избягвам.

Ако тук свършваха -
щях да имам спокоен живот.
Щях да се радвам на дните си,
а нощите да бъдат покой.
Както Ти си обещавал…

Имам още един страх…
(Ръка за него!)
Но не мога да го назова.
От страх.
(Господи, седем пръста ти давам -
избави ме от него!)

Но с три пръста
пак мога да пиша…

… Ако Ти съществуваш
наистина
и ако ме обичаш
наистина,
аз не разбирам.

Ама верно е най-дружелюбната дума:

Един мнителен човек и “Здравей!” да му кажеш, “Добър ден!” да му пожелаеш - може да се усъмни в думите ти.. Ама я му кажи “Наздраве!” и подай чашата си?… Никакво съмнение няма да го споходи и дори ще отвърне със същата искреност и дружелюбност…

О, много хубава дума!…

Наздраве!…:)

то е мъничко
като връх на игла е
и така ме боде

то е отсъствие
но пак си е нещо
и в мене стои

То не е болка
То не носи тъга
То не търси съчувствие
То е
което не си

иде ми да ти изтръгна
държавата от държавата
че да станеш само държава
и да мога да те нарека родина
да те обикна без условности
за сънародници
за пазители
за освободители
и други твои обитатели
които дори не те населяват

другите дворове са без плевели
твоят това го огражда
и зее достъпен
и го тъпчат
на кръстопът си
да те разпъват

и аз се пъна
все едно те има
ще ме видиш
и заради мен ще те бъде

мое смътно минало
мое неясно бъдеще
ако и теб те няма
и мен не ме е имало

защото с теб е много хубаво
и вятърът не щипва лакътя
и слънцето не пречи сутрин
а къщите са срутени
но са уютни
строя хангари върху тях
за теб
кафето драска по вратата
пък на площада се раздава вино
и после във камината
ми стопляш залъка
изобщо с теб е много хубаво
аз казах ли го?
много хубаво
със теб
затова
не разбирам
защо те няма
до мен

лисиците отдавна са научили
кога ловците ще ловуват
житата отразяват само слънцето
вода се пие от чешмата
пилотите си имат екипаж
а розите са живи само
в сезона си или
в хербарий
и залезът
е като някой вчерашен

а онзи
малкият
е местил столче да го гледа

Срещнах Смисъла:
хапваше хамбургер
с много кетчуп,
стоеше на един крак
и тъкмо си плащаше.
Повече приличаше на Ужас:
изяде хамбургера,
изсърба кетчупа,
смени крака
и вече си вземаше рестото,
когато:
поръча си хамбургер,
изцърка кетчупа,
на два крака стоеше.
Пак огладнял. Аз плащам.
И пак:
…
…
…
Той прибира рестото.

Много пъти.
Изедник.