имам слаба памет за емоции
разравям старите ни писма
и не мога да си спомня
защо така са написани
защо толкова безсъние
съм пропиляла в събиране
на малки красиви неща
които да те радват сутринта

не мога да преброя
всички пожелания за лека нощ
толкова са много
толкова ли исках да спиш спокойно
когато сега това няма значение

само едно разбирам
какво можех,
а не поисках

моето малко невъзможно бъдеще
е още по пижама
рошаво
сънено
смее се
на моето тежко настояще
прикрило своята полувековна давност
с халат
прилежно рошаво
отдавна събудено
с родителска грижа прави първо кафе
усмихва се
на моето малко невъзможно бъдеще
то е още по-весело
по-рошаво
още щъка и очаква
моето тежко настояще
да махне халата
да се събуди наистина
и да види
как моето малко невъзможно бъдеще
все ще предстои

когато се срещнеш със някого
дори за кратко
и после
когато си отиде
когато си отидеш
остава нещо в теб
от теб остава нещо в него

и после с друг се срещаш
макар за кратко
и пак когато се разделяш
разменяте по нещо

и нещо твое започнало е пътешествие
от теб през хора още хора други хора

и някога ще срещнеш себе си така
че вече ще се влюбиш

в себе си
и няма да звучи перверзно

1.
“Аууу, ‘ма как си я сколасала!
Толкоз водка? Как можа?!
Виж и блузата ти е разпасана!
Иии! - И по коленете ти - трева!

Ти с една не можеш ли да минеш?
Колко пи? И докога?!
Ти живота си ще сринеш!
Ти не мислиш! Как можа?!!”

Мисля аз. В това ми е проблема.
С мислене докарах я до тук:
до среднощ над някоя поема,
а душата прави пук-пук-пук…

2.
Ваш’те крясъци съвсем са ми додеяли,
позата “за моето добро”
Можеше, ако не сте разсеяни,
да не питате “Защо?!”

Ами ей така. Защото искам.
Мога да си позволя.
И защото още в мене стискам
онзи порив - да летя.

И защото още мога да осъмвам,
със сподавен кикот или стон,
и с Икар нагоре да пристъпвам
в рамките на моя стар балкон.

И макар че не е никак лесно,
търся си другар и брат,
гледам към небето си отвесно,
и се спъвам в нечий праг:

Белким някой да разбира,
как сред хорска пустота,
как, когато в теб извира
страшно чувство за вина,

как, когато скъп приятел,
ти подава нож, а не ръка,
как, когато в тъмното си чакал
звук, а все е тишина…

… Kак тогава можеш да намериш сила
утрото да възвестиш,
въпреки че в тебе нещичко умира -
искаш и ще продължиш!

3.
Всъщност истината е до скука проста:
меря в крачки мойта суета;
мога и да бъда кротка,
но не ми отива тишина.

Викам срещу ехото на друго ехо.
Ритам срещу вятъра, крещя.
И признавам, че не ми е лесно
да се будя сутринта.

да си купя билет

за Обетованата земя

да замина не за Америка

и бележка да няма

за Сибир или по-надолу

с десет градуса затопляне

себе си да стопля

дума по дума

да разчленя баща си

бутилка по бутилка

да разхвърля тази къща

призрак по призрак

да се върна при майка си

молитва по молитва

и по Пътя си между

Ханаан и нейния дом

баща ми така и недовърши

своя нашия

да срещна брат си

за да видя как

нота без нота

се е превърнал в мъж

върнал е заеми

и назаем си взима

още кретане

както аз северно от опитвам

докато вечно си купувам

билет

за да остана

Друга по-сърдечна дума за поздрав не зная, та….

Абсолютен експеримент! - ей така се обяснява цялата ми регистрация тук…

Не съм завиден четец на блогове, по-скоро има двама-трима автори, които си следя и чета.. Обаче внезапно добих мерак за подобна публичност. Ще тръгна след нея, пък да видим.

В момента не мога да обещая какво ще се случва тук, защото…..и идея нямам. Писаниците ще пускам със сигурност, а може да последвам примера на един симпатичен лондончанин, когото дебна: превърнал го е в дневник - най-забавният дневник, който съм чела

Тъй. Да се попредставя? - От детството си не се научих да ям редовно, да обичам учителите си и да плюя надалеч… Чух го някъде, но на мен все ми казват. Това ще стане ясно по-нататък.

После изкуството най-много себе си обичам.

И никак не се сещам за по-важни неща. Сетя ли се - ще споделя от раз. Нали това е идеята..

Споделяне, споделяне……………. да си споделен - най-симпатичната илюзия, че не си сам ;Рр

Айди, да ви е леко!