Скъпи Дядо Коледа, добри човече,
слушал съм! Не иска питане!
Майка ми и татко остаряват вече
или страдат от „измисляне”…

Ще ти кажат, че съм счупил ваза, примерно…
Не е вярно! Тя така си беше!
Могат да ти споменат стената, сигурно…
Ами много празна ми стоеше…

После аз от де да зная, че от там,
кораб трудно се премахва?
Пък го нарисувах страшен и голям!
И един пират от там ми маха…

И съм го подписал да се знае:
„Мишо е рисувал тука!”
А сестра ми трябваше да трае…
Не да казва, че съм сгазил лука…

Нямам нищо общо със боята в хола,
аз само боядисах котка….
А стъклата, дето са на входа…
Е, сигуно и ти си ритал топка…

Аз малко съм наказан и ще лягам -
прозорците разтворих, че да влзезеш лесно…
Но, Дядо Коледа, от теб подарък чакам,
защото с наш’те ми е много, много тежко…

Едва ли е правилно, но ето, че днес,
заслепена от звуците на странен куплет,
спрях бързалото и зарязах дела -
важни, всякакви…, за да направя беля!

Грабнах палтото, и под шапка се скрих,
от дома се измъкнах и зад ъгъла свих.
Да направя пакост - добре. Но каква?
Трябва да бъде със малка щета…

На съседния вход позагледах звънците,
но си мислех, че кратко е да отворят вратите,
тъй че тихо подминах и позора, и славата…
А във мене отекна присмех:”Ей я! Голямата!”

Голяма съм - вярно! Но още пакости върша,
мога да ям лютеница и да не се обърша!
Мога със кестени да целя по хората,
ако не беше онази проклета… Умората.

И ме стяга тогава нещо от ляво,
нещо мъничко, преди не боляло…
И си виждам палтото, закачено отсреща,
и се сещам, че всъщност - бързам за среща!

Онзи чуден куплет може пак да звучи,
да ме връзва отново, да правя бели…
Но не мога сега, аз заета съм цялата,
аз обрекох се вече да бъда Голямата…

Ето стихва се вечер и сподавя се стон,
и перцето от ангел долита -
някой гуши се в твоя отдавна празен балтон
и изрича молитва.

И се случват тогава едни чудеса,
дето няма ги никъде…
Аз се правя, че вече си спя
и ги виждам всичките, всичките!

Кратък танц на пантофи и небрежен халат
канят другите твои вещи -
да се правят, че тук си, че има те пак,
че зная добре къде си…

Твоят отдавна прояден чадър
съвсем се преструва на лодка:
до вратата във делва стоеше преди,
а сега сякаш вдигнал е котва…

И лулата ти някак се потупва сама,
даже вместо теб се закашля…
А пък столът ти скърца… проскърцва едва -
дискретна покана към чашата праща…

И към мен изпратете! И аз съм от вас!
Моят дядо имаше книги и вещи.
Аз на вещ се преструвах - до него стоях
и се мушвах в ръцете горещи…

Можех книга да съм - той обеща -
дописвах от себе си всеки ден страничка.
Но ме отпращаше пак да играя сама -
„Още ден попиши, мъничка Палечка!”

Скоро изгрев ще дойде, ще се вдигне нощта.
Ще се кротнат твоите вещи.
Неспокойна ще бъда само аз и сама
ще дописвам към тебе други пътеки…

Все се чудя защо ме търпиш,
кой дявол те дърпа още към мене,
кой ангел те пази до мен да стоиш
и кой Господ от тук ще те вземе.

Отдавна не стъпвам по твърда земя -
все по главата ти ходя.
Спекулирам със второто име “жена” -
най-често за носа те водя.

Не се сърдиш за нищо.
Тръгваш, щом те изгоня.
В замяна ми даваш всичко,
за което щях да те помоля.

Пък да си влюбен - сякаш не си!
И не си и самотен за Бога!
Пък си хубав, страшно красив…
Всяка друга би била твоя.

Всяка друга, за всеки друг - да!
Но не и за тебе… Понеже
ти ме имаш за своя съдба.
И ме обичаш. Невежа.

Е, и аз те харесвам, дори
ти го казвам от време на време.
Само че тихо, докато спиш,
докато и любовта ти дреме.

Все се чудя защо ме търпиш,
кой дявол те дърпа още към мене,
кой ангел те пази до мен да стоиш
и кой Господ от тук ще те вземе.

Може просто да си кажем, че е глупаво,

че е смешно, както се преплетоха

пътищата ни насред пътека,

дето няма даже разклонения.

Може да погледнем от високо

на абсурдната история

да се срещнем с теб “нарочно”

насред толкоз милиарди хора.

Нещо явно се е случило наопаки,

не е преценено както трябва.

И си мисля във отдела на планетите

да напиша строга жалба.

Някоя звезда си разрешава

да опита маниер всевишно,

но не може да си позволява

да ни срещне с теб излишно.

Ами ти пък? Как можа да засияеш,

сякаш срещата ни е предвидена?

Ако беше на кръстовище,

можеше да се замислим.

Аз сега ще те размина,

ще си продължа нататък.

И ако след сто години пак те видя,

можеш да ме наречеш “позната”.

Как по-ясно да го кажа, моля?
Няма принцове, не съм принцеса,
и не е въпрос на чужда воля -
няма божия намеса.

Аз съм сложна и объркана:
имам си чеиз с проблеми,
вярвам си, че любовта е свързана
със бутилки, ееей така големи!

Мога да редя безспирно рими,
мога да прескачам локви,
но не мога да произнеса “любими”,
нито пък да пускам котви.

Ако искаш с мен да ти е хубаво,
заведи ме в кръчма или в бар.
И преди да стане блудкаво,
удари на бармана шамар.

Аз тогава пък ще се разнежа страшно,
стихнало с възторг за теб ще пия,
и навярно ще ти кажа нещо много важно.
Но със сигурност ще си отида.

Тръгвай си и ти. Докато е време.
Хленчещи мъже разсмиват,
а пък тези, на колене -
могат глътката ми да убият.

Стола си усещам ръбест,

водката ми вече загорча…

между градусните глътки

ме спохожда съвест,

а над мен е виснала вина:

Стари гласове

на минали приятели,

(”минали са” в смисъл - през дома)

очертават като указатели

всички недовършени дела:

Чистих ли праха? Изпрах ли?

Съдовете си дали измих?

Минах ли с прахосмукачка?

… докъде ще стигна

с липсата на коректив?…

И започвам:

да се съдя много строго,

да посипвам с пепел къдравата си глава,

и да вярвам, че ей сега, ей Богу,

ще стана –

къщата ще подредя!…

Но не ставам.

И дори не искам.

Аз душата си не мога да я сложа в ред:

други грижи в себе си потискам

за артиста в мен…

Да е проклет!

Да са проклети и високите ми чувства,

сложните ми хамлетовски пози

и съдбата ми –

да бъде пуста! -

за това, че този кръст ми сложи:

да съм все недоизказана,

да съзирам Нищото във всичко,

да се чувствам богопомазана,

… а душата ми да пада ничком, ничком…

Цялата Вселенска мисъл ми се смее,

подчертава ми размера жалък,

казва ми, че

слънцето за всички грее,

а големият Артист във мен е малък.

Малък е,

но водка пие страшно!

И всяка нощ ме връзва над листà,

диктува ми отвътре нещо важно

и аз записвам всяка суета…

На този, който още ме пази жива…

Аз сигурно ще те обичам и тогава,

когато тялото ти вече е съвсем изстинало,

когато легнал във общинската морава,

за мен ще си оставил само минало.

И сигурно по-лесно ще ми бъде

да те наричам с нежни имена,

защото приживе ти беше твърде…

… труден… за обич на жена…

И не една - пробвали са се стотици! -

да са до теб, да ти дадат любов…

Но тялото ти с всичките частици

показваше им колко си суров..

Защото вярваше, че никой във света

не може даже с мисъл да обхване

ръбатата ти, сложната душа…

и с теб до края да остане.

Но ето, че те хванаха натясно

и ти лежиш, спокоен ми изглеждаш.

Но пак до тебе няма място

и пак към никой не поглеждаш…

Не ме поглеждай. С това аз свикнах от преди.

И този студ от теб - отдавна го познавам,

но мисълта, че ти отново победи,

не мога и не искам да прощавам!

Целувам те - не можеш да ме спреш…

Оставям цвете в студените ти длани,

а ти оставаш острия бодеж,

от онзи - който мен от смърт да пази…

1.
“Аууу, ‘ма как си я сколасала!
Толкоз водка? Как можа?!
Виж и блузата ти е разпасана!
Иии! - И по коленете ти - трева!

Ти с една не можеш ли да минеш?
Колко пи? И докога?!
Ти живота си ще сринеш!
Ти не мислиш! Как можа?!!”

Мисля аз. В това ми е проблема.
С мислене докарах я до тук:
до среднощ над някоя поема,
а душата прави пук-пук-пук…

2.
Ваш’те крясъци съвсем са ми додеяли,
позата “за моето добро”
Можеше, ако не сте разсеяни,
да не питате “Защо?!”

Ами ей така. Защото искам.
Мога да си позволя.
И защото още в мене стискам
онзи порив - да летя.

И защото още мога да осъмвам,
със сподавен кикот или стон,
и с Икар нагоре да пристъпвам
в рамките на моя стар балкон.

И макар че не е никак лесно,
търся си другар и брат,
гледам към небето си отвесно,
и се спъвам в нечий праг:

Белким някой да разбира,
как сред хорска пустота,
как, когато в теб извира
страшно чувство за вина,

как, когато скъп приятел,
ти подава нож, а не ръка,
как, когато в тъмното си чакал
звук, а все е тишина…

… Kак тогава можеш да намериш сила
утрото да възвестиш,
въпреки че в тебе нещичко умира -
искаш и ще продължиш!

3.
Всъщност истината е до скука проста:
меря в крачки мойта суета;
мога и да бъда кротка,
но не ми отива тишина.

Викам срещу ехото на друго ехо.
Ритам срещу вятъра, крещя.
И признавам, че не ми е лесно
да се будя сутринта.