ходехме като истински туристи, с фотоапарати, маратонки и с много любопитство. тръгнахме по малка уличка, която не стигна никъде. и имаше много котки. малко повече от десет, но това си е много. бореха се с желанието си да общуват с нас и страха си. не настоях. можех да им помогна. после музеят не беше добре подреден, липсваха указателни табелки, информационни. и незнайно защо имаше огромни снимки на експонати от други музеи.

всъщност съм много щастлива. то е като почти 10000 крачки заедно.

идвам, Бану!

“имаш ли запалка? имаш ли ножица? имаш ли…” не разбирам защо търсят при мен каквито и да било вещи.  открих, че имам няколко странни привързаности: към размъкнати пуловери, към библиотеки и музеи в малки градчета .. и към хора. и това няма нищо общо с притежанията ми. всъщност, повече с липсата им.

липсата на китове е нещо постоянно. д. пак е там, аз пак нямам обаждане, започва да става страшно - по-добре да си хвана бекет и да се скрия под завивките. в крайна сметка илоп никога не е съществувал.

м. иска да знае в какво вярвам, защо не вярвам. иска да говоря и не ме чува, когато говорят чудовищата в главата ми. м. не подозира колко повече е. а аз не мога да обясня. също така не мога да обясня, защо не заспивам или поне не чета една от книгите, които взех със себе си - знаех, че не мога да тръгна без тях.

мога да се върна откъдето тръгнах. пак. зависи от изгревите, които правят в благоевград.

колко голям е светът, през прозореца на хотелска стая, от която не можеш да тръгнеш, когато поискаш?

тази жена стои винаги там - все със същия куфар на колелца, все напрегната, че закъснява, който трябва да я вземе от там……за да започне пътуването й…кой знае до къде. понякога пие кафе в пластмасова чаша или стиска кифла, която яде с неудоволствие, защото гледа часовника си. щом срещне погледа ти, започва да изразява недоволството си, че още чака, дискретно, на себе си, но и ти да видиш. понякога я виждаш как говори с някого… изминава една определена дистанция. не виждам кога идва, нито кога си отива. натъжава ме. мисля си: ако някой ден аз спра с кола до нея и й кажа “хайде, качвай се! извинявай, че закъснях толкова!” …. иска ми се. и не е от любопитство.

… something’s gone
So terribly wrong
Here in pleasantville….

иначе есенната колеция от мъже и жени в благоевград е много красива. а маргьорит дюрас може да компенсира много. е. няма да го направи никога. важно е, да разбираш такива неща навреме. важно е, да знаеш с кого можеш да отидеш накрай света, заради музей на изкуствата или кит. също толкова важно е да си измиеш зъбите вечер. изобщо - можеш да се загубиш сред важни неща.

…The beginning, that’s where you are
So I’m using my last match
I’ll put a fire up on every hill
And burn down Pleasantville…

ден като танго в стъпки към бану. искам да държа ръката на д. д. кара чудовищата в главата ми да са тихи.

д.: благодадря ти, че те имам!   и пак д.: нямам нужда от теб

аз: дано не променят инфраструктурата на Търговище до 2020 година - имам среща там, на един мост.

Ето на какви неща вярвам после слушам Lhаsa, защото имам 11 години, в които нещата ще са както поискам да ги назова. м. каза, че самотата е в ума. толкова ли съм  умна?

със сирене, каза мюриъл и мизерникът нямаше готов отговор. после говорихме. нито веднъж мюриъл не каза - говори бе! - значи се справих. измислихме как да откраднем д. друго полезно нещо не се сещам в момента.

подредихме хронологията на дядо коледа, дядо мраз  и разкрихме кое е златното нещо заровено в родопите и ..което най-вероятно изпуснах от шепата си. после изпратих мюриъл. хронологията даде известен покой. за какво си говорят хората, когато вече всичко е в хронологичен ред? куче, изпълнено с доверие, заспало насред улицата, изглежда щастливо. бих го събудила, за да го гушна. скрупулите ме спряха - цената да не те гледат със страх. и се загубих в квартала. мюриъл звънна - ориентирах се. дори пазарувах. после исках да пиша, но не се получава: фффгрррррккккггггххххххх

усмивката ми не е липсвала достатъчно или е било просто израз.

това е. нищо повече.

п.п. - за първи път допуснах, че илоп не съществува.

/повече мисля за бану точка/

п.

п.п.п.п.п.п.п……..полинаааа, за какво ти е тази публичностттт??!!

дойдоха да се погрижат за цветята. правят го винаги в четвъртък, не всеки, но определено в четвъртък. така е лесно да познаеш, че идва денят за дънки. ако запомниш, разбира се. днес това не беше от значение за мен, защото моята форма на протест включва дънки в нерегламентирани дни. и не включва друго.

горният етаж търпи ремонт, по-скоро ние го търпим. разбиват стени, които с трясък падат върху главите ни, обаче ние всеки път сме цели. и това е забавно. по някакъв начин. офисната котка започна да прекрачва прага, скоро ще я спипат и ще си има проблеми.  счетоводителката ни каза, че днес всички могат да се качат на главата й. не разбрах разрешаваше ли или го допускаше. има хора, с които не мога да се ориентирам. аз съм сред тях. цветният софийски език от горния етаж, примесен с шума, не помага за апетита. това го разбрахме в последствие. ж. каза, че й се повръща от работа, отговорих й, че ще й помогна. после се сетих, че не съм спала отдавна и не ми се очертава скоро. гушнах ж., повече заради себе си, и й казах, че днес ще разбера колко дълго може да липсва усмивката ми.

да, денят може да се окаже, че е само ден. с тъгата на д. все пак е четвъртък - грижат се за цветята.

д. е в дупка. опитах да изплета стълбичка, но само обърках нещата повече - много говоря.  докато д. си ближеше раните, аз си направих мои, от солидарност и се вкопчих в енимал планет. надявах се да имат китове. тази вечер нямаха. опитах да покажа и на д. няколко кита, предпочете да не ги вижда. може би от нивото на точно тази дупка дори китовете нямат значение. шопинг терапията дали ще свърши работа в тоя случай? и за д., и за мен.

в панагюрище правят нощите кратки и ги пускат със специални звукови ефекти от ветропоказатели. (така е най-лесно да се загубиш.) така и не видях дали беше петел, стрелка или… кой знае какво е било. но скърцаше.

на другия ден всички го бяха чули. никой не беше доволен, но всички се смееха с патос на победители. най-вероятно и аз имах спечелена битка тогава, тази с ветропоказателя, или друга с мен, няма значение, че не мога да определя, щом и тогава бях с усещането, че съм загубеняк, че съм загубила, че съм се загубила. а не беше сряда.

измъчват ме няколко страници от онази книга, други неразбрани книги, курабийките, които оплесках (аз или фурната?), копчето, което загубих преди да зашия обратно, билетите за концерт, които намерих в книгата от библиотеката - не зная на кого са, бих могла да ги върна… такива са ми проблемите. мръщя се на чая си, защото е по-студен от ръцете ми.

в.: жива ли си? отказвам се от това си свещенно право. всъщност, много обичам д. и не обичам, когато тъгува. а енимал планет нямат китове тази вечер…

Не в децата ми, господи,
дето родени са в риза,
в някой друг искам да оставя следата!
Да го дращи самия,
покой да не знае
или, когато много загуби се,
да се връща по нея…
В някой друг, господи,
някой друг…

Суета ли е,
или съм твое подобие?

четвърти ден притежавам книга, за която мечтая от години и не смея да я отворя: страх ме е, че ще я прочета за по-кратко време, отколко имам нужда да трае насладата. поглеждам към нея като към съкровище, не, като опакован подарък, за който зная, че много ще ми хареса и се захващам с нещо като печене на курабийки. тренирам, обещах на мюриъл да й направя. не искам да се изложа. и също е нещо важно. всъщност, работата е там, че стоя в офиса, където дойдох на връх национален празник с откровеното желание да работя, но не ми се получава. мисля си за книги с китове, за книги без китове, магазини с играчки, в които има китове, как свети слънцето в този момент у дома (у дома е квартирата - странно, но това понятие каквото и да назовава винаги има предвид себе си) и дали, ако бях у дома в този момент щях да си направя английски чай с мляко, да го пия от любимата си чаша и дали щях да посегна към онази книга… нямаше да посегна. тогава има смисъл да опитам да работя.

снощи с мюриъл и додо пихме бира. съвсем класически с пържени картофки без сирене. те така ги обичат, не им казах, че предпочитам със сирене. нямаше значение. разговорите се движеха във всички посоки, както винаги се случва. изненадващо заговорихме за Lord of the Air, рядко говорим за това, смутихме се, после бързо сменихме темата. неудобно е някак си. но това спаси деня. иначе нищо особено. нищо. освен, че и мюриъл, и додо, и аз измълчахме още нещо. нещо, което додо разбра снощи. аз трябва да го кажа. но не искам. същото е като с книгата. макар че не става въпрос за наслада, а за откровение, за което не съм готова. мисля, че и при книгата става въпрос за това. значи все пак е същото.

може би ще намеря снимки на китове в интернет.

аз съм твоят олимпийски шампион бейби

и мога да прескачам локви

само че имам страх от високото

затова преди да видиш рекорда

който чакаш още от раждането си

разпъни мрежите за сигурност на

твоето обичам те още веднъж

пристегни ме без луфт в прегръдката си

още веднъж

и ще видиш как от дъха ми се ражда въздухът

а ти си Лордът на въздуха бейби

и е завинаги

безсмъртието не е случайно

не е случайно още веднъж

аз съм твоят олимпийски шампион бейби

хайде тръгвай мюриъл
аз ще остана още малко
защото имам да се сбогувам с лятото
после ще помахам след теб мюриъл
с бяла мокра кърпичка
ще ти пожелая здраве и щастие
и абсолютно нищо друго
защотото е без значение
когато няма да си с мен
тръгвай мюриъл

хайде мюриъл отлитай
крилата които направих за теб
са съшити със здрави конци
тези с които ти мюриъл
ме плетеше и оплиташе
докато беше лято
но вече не е
отлитай мюриъл отлитай

сега трябва да съм сама
да се престоря че ми е тъжно
за да има съдържание лятото
да има какво да ме връща
стъпвам по небивалици като теб мюриъл
все в минало време
остави ме да се сбогувам с лятото
отивай си мюриъл
хайде трябва да съм сама