имаш смях по върха на пръстите
можеш да ме галиш с тях
едва ме докосваш
мамиш ме
и си хубава

рано е да те имам

да зная за теб
ме прави силна
срещите с теб
ме узаконяват
много си хубава

не искам да те имам още

казваш ми
колко аз съм хубава
няма покрив за мен
само птиците летят наистина
и че
Хадес има да ми каже нещо

казвам ти, че те обичам
но не те обичам наистина
допускам, че ми се иска
поне мъничко
казвам ти, че без теб се губя
но без теб стигам тъкмо до себе си
простичка истина е
с теб имам най-човешкото в себе си -

ти ме обичаш
аз се лаская

Аз не съм датски принц,
ти никога няма да бъдеш Офелия,
но тъкмо по теб ще остроумничим с гробарите,
как се удави в живот без моята любов.
Аз те обичах някога.

Аз не те обичах.

Рано сутрин тревата има тънка роса
и ухае на пелин;
усещам те да пристъпяш до мен,
отъркваш се в мен,
мъркаш,
а опашката ти чертае слънца
в небето.

Късно вечер улиците са ръкави
на река, в която не стъпих;
виждам как си тръгваш от мен,
едва те докосвам,
мълчиш,
а погледът ти изрязва човешкото ми -
на земята е.

- Никога не ти дадох подаръците, Офелия,
нямаш какво да ми връщаш!…

Сънувах, че съм дива птица
с криле от вятър и със огнен полет -
където прелетя - искра подпалвам,
отмина ли - пожари се разгарят…
Но аз не спирам.
Събуждам се - увехнал корен,
без спомен за дърво,
дълбая във земята.
Но не намирам отговор.
Заспивам червей -
храна за птици.
И пак сънувам -

съм.

Съвременната поезия
няма свой собствен облик,
свой собствен почерк,
нищо собствено няма.
Може би и съвременността не ù принадлежи.
Може би и поезия няма.

Съвременният поет
няма свой собствен облик,
няма своя собствена поза.
Не рецитира стиховете си
с преметнат плащ през рамо,
с дъгообразно вдигната ръка.
Не е стъпил на бъчва.
Не смазва револвер,
с който сам да се застреля в дуел.
Може би само позьорството му принадлежи.
Може нищо поетично да няма у него.

Да си сверим часовниците -
моят проверява истинността си
със сянката на слънцето
в години назад, векове.
И избързва напред.
Тик-така изчаквателно.

Твоят проверява истинността си,
по готовите възгласи на одобрение,
състрадание,
съ-каквото си заръчал
в поемата си, Поете.
Поема ли казах?
Поет?

Аз съм само сянка от миналото,
ехо в бъдещето,
грак на съвест в настоящето.
Ще се качиш ли на бъчва
срещу мен,
да простреляме своите истини?
Ще умреш ли за тях,
съвременнико?

Мога да те гледам с часове… с дни -
толкова си хубава!
Не мога да ти се наситя -
толкова са различни и красиви
ъгълчетата ти,
извивките ти,
висините,
падините…
… цялата си хубава…
Обичам да те разглеждам
и да ми разказваш за себе си -
за миналото си,
да измислям бъдещето ти,
да съзнавам, че съм част
от твоето настояще.
Обичам да слушам за теб.
И да разказвам за теб.

И можеше спокойно
да нося в себе си
тази перверзна любов,
ако не бяха такива
някои твои мъже,
някои твои жени,
които те превръщат
в нещо,
което ме е срам да назова.
И това безпокойство
да те наричам моя,
въпреки тях,
ме остранява,
остранява…

Някой ден, в някой час,
ще те гледам отдалеч,
ще се смея, че си била моя
и ще отричам, че си ми родина.

Ти също няма да ме помниш.
Те няма да знаят.

Мога да те обичам.
Мога да се отродя.