Дядо имал болна душа. Само баба разбирала какво го пристяга и чупи отвътре. Всяка вечер дядо присядал до нашата къща и гледал към хълма. Дядо и болната му душа гледали и плачели. Само баба знаела това. Тя го изчаквала хубаво да се изплаче, после присядала до него и го прегръщала. Прегръщала дядо и болната му душа и им редяла думи, които само те разбирали. А когато хълмът се скриел в мрака, дядо подавал на баба снимката, която винаги носел у себе си, а тя го хващала за ръка и го водела вкъщи. Баба приспивала дядо и болната му душа и оставяла снимката пак в ръцете на дядо.
Денем дядо рисувал с клечка в пръстта дървета. Рисувал дървета и на всеки клон давал име. Дядо рисувал родословни дървета. До тях рисувал Дунава, прииждал реката до клона на баща си и бесел родословното дърво. Винаги бесел всички дървета, които рисувал. Баба знаела, че дядо рисувал, а болната му душа прииждала Дунава и бесела дърветата. Само баба разбирала, разбирала и триела рисунките на дядо, докато го прегръщала. За другите баба прегръщала селския луд, но тя знаела, че прегръща болната душа на дядо и я лекува. Те двамата знаели.
Понякога слънцето се спирало на хълма и тогава баба прегръщала дядо по-силно. На снимката, която дядо винаги носел у себе си, слънцето блестяло от този хълм и огрявало малката фабрика, която бащата на дядо сам построил. После бащата на дядо бил отведен към Дунава, а малката фабрика се превърнала в само няколко греди, които я очертавали, когато слънцето се спирало на хълма. В душата на дядо имало и гняв, и срам. Дядо се срамувал пред децата си, че никога не защитил своя баща и малката фабрика и неговата болна душа го пристягала и чупела отвътре. Пристягала и чупела, а баба скрепявала с прегръдка и думи, които само те разбирали.
Една сутрин дядо режел и заглаждал дърво. Мерел, режел и пак заглаждал дървото. Баба го гледала и виждала онзи силен мъж със здрава душа, когото срещнала някога във фабриката. Гледала го и разбирала, че дядо вече е счупен отвътре. Не отишла до него. Не го прегърнала. Не му казала онези думи, с които успявала да го прибере вкъщи. Оставила го да довърши и запърви път легнала сама. Баба лежала и чувала триона на дядо като ехо и знаела, че това ще е единствената нощ, в която ще лежи сама.
На другия ден баба повикала помощ, да свалят дядо от гредите на хълма. Дала онази снимка, която едновремено скрепяла и изяждала болната душа на дядо и помолила, да я сложат в ковчега, който той сам е мерел, режел и заглаждал през нощта. Баба никога не отишла да види ковчега. Знаела, че дядо е направил достатъчно място за всички - за него, за болната му душа и за нея, която разбирала.

Казват, че понякога болната душа на дядо обикаля нощем и прорязва като трион тишината на селото. Стърже и стене, а после идва вятър, който загръща болната душа на дядо и заедно се стихват под гредите на хълма в селото. След такава нощ сутрин Дунава е придошъл, а татко започва да рисува дървета в пръстта.

Всички се правехме, че не знаем за цигулката на мама, стоеше в калъф, най-отгоре на шкафа. „Гуарнери”-то беше семейна тайна - с брат ми винаги прескачахме шкафа, когато чистехме, а мама никога не се сърдеше.
Всяка сутрин ставаше преди изгрев. Другите майки месеха хляб, но мама първо вадеше цигулката. И свиреше.
Само една мелодия свиреше мама, от първия си концерт, на който никога не отишла. Свиреше тихо и кратко. А ние с брат ми отваряхме очи в тъмното: толкова красива беше майка ни.
Свиреше тихо и разплакваше стените. После прибираше цигулката, запретваше ръкави и месеше.
С изгрева замирисваше на изпечен хляб и питки и ние отивахме при нея. “Мамо, ти свиреше…”, а майка ми вадеше питките от фурната и се смееше - „Пак ви се е присънила музика.” Смееше се, както свиреше - разплакваше стените. И ние с брат ми се смеехме и не казвахме.
Леля ни била орисница на мама. Подарила й „Гуарнери”-то още, когато мама била малка. Всяка сутрин ставали преди изгрев, за да свирят. Мама се учела и се смеела. Свирела всяка сутрин преди изгрев: тихо и кратко.
Мелодията, която свиреше мама, знаеха даже птиците. Когато скриеше цигулката в калъфа - те започваха да я припяват. Толкова заразително свиреше мама.
Тази сутрин с брат ми не чухме цигулката. Не замириса на хляб и на питки. Чакахме да отмине изгрева, да е съмнало, защото пазихме тайната на мама, и тогава се втурнахме в кухнята.
Мама стоеше над празен чувал за брашно, калъфът на „Гуарнери”-то беше отворен до нея. Повече на ковчег приличаше. Мама ни погледна, тихо и кратко, и каза: “Вече няма да ви се присънва музика.”
На другата сутрин замириса на хляб и питки. Птиците мълчаха. Нищо не казахме с брат ми. И мама нищо не каза.

Сега мама лежи в калъф. Брат ми намери и откупи нейното „Гуарнери” и то лежи до нея. Замеряме с пръст и цветя, а птиците пеят мелодията на мама. Единствената мелодия, която свиреше, от първия си концерт, на който никога не е отишла. Свиреше я и разплакваше стените. После мирише на хляб и на питки. А тя се смееше…

аз: ще пътуваш ли с мен?
н: не. съжалявам. имаме различни представи за времето си заедно… предпочитам да си спестя това…
аз: дай ми още един шанс, нека ти покажа… искам същото
н: не те чух?
аз: жалко, забавлявахме се заедно…чао

наистина не чу.
толкова за желанието ми да съм с някого.
с н.

все пак с 10 000 степс или не - бану си има манто…

Котката ми пие бира от капачка.

Дори тя разбра пътя към сърцето ми…

Толкова ли е зле?

хотелът е същият, останалото е почти същото, тъй като е. не е тук, спъвам се в стъпките на е. от преди, в смеха на е., закачките на е., но дори не изпратих смс. няма да го направя. просто ще преживея хотела в сливен, няма да броя стъпки, ще си сложа очилата, защото кой знае къде ни е залата, никой не знае защо списъците изглеждат така, температурата на тялото ми тогава е възможно обяснение. е. също може да е обяснение, подминавам го.

25 градуса е температурата на въздуха днес, утре обещават повече, в софия има хубави спектакли, всички се мотаят щастливи, че в уикенда са другаде, аз се крия зад списъци и стените на онзи хотел в сливен.

толкова за представата - втори път в същия хотел е като да се върнеш у дома.

н. също не отговори на смс-а.

срам ме е да си поръчам още бира в стаята.

няма да отида на концерта на елтън джон, чаках го. няма да отида на изложбите в софия, чаках и тях.

а щях да съм се освестила вече.

10 000 steps назад.

импас.

н: ела у дома.

има дни, които дават смисъл на години.

блоковете приличат на кутийки, в които едни хора са се скрили от други хора. тези по улиците бързат, за да се скрият. аз се разхождам смело, показвам се, но защото вече съм се скрила добре. достига ме само един смс - моята усмивка липсва на някого. друг път не съм го чувала, не са ми го казвали. не общувам много - това израз ли е? и тогава не говорех много, само се усмихвах. може да е за мен. може да е мент соу….ит из ит изззз…лалалалаааа лалалалааааа……..

но изобщо не е толкова лесно.

после проговорих. колко струва желанието да не си лъжец?

снощи пред вратата си намерих огромен плюшен крокодил с надпис: “приеми ме! нуждая се само от ескимо!” идея нямам от кого е. беше написан моят адрес, така че е за мен. не споделих с никого. правя го тук. така или иначе никой няма да повярва или усети емоцията. така си мисля. има защо.

отдавна не бях писала тук. сигурно, защото бих повтаряла едно и също - такава каша е.

пак попаднах в капан на семейна коледа. майка ми получи нов компютър, а баща ми имаше вируси в неговия. той не трябваше да е там.

свикнах с мисълта, че нямам почти нищо за разказване, само купчини работа и неотговорени писма. така че чао, готово, хайде, ще се освестя по-късно.

10 000 степс, са си 10 000 степс. няма да бъдат изминати.

след точно тези празници съм най-празна. после събирам илюзии, за да докарам вяра и надежда. никога не стига за любов. и внезапно пак тия празници. а нямало препетуум мобиле.

Ръцете ми галеха мраморната плоча вече половин час. Бяха замръзнали, чувствах студ в цялото си тяло. Започнах да почиствам отново снимката, когато погледът ми се спря на фенера: до свещите в него имаше някаква хартия. Отворих, разгънах…
„Кирчо, мой скъпи Зайо, след толкова години още не мога да свикна, че не си част от живота ми. Понякога си мисля, че вечерта ще дойдеш до квартирата, ще замериш стъклото с камъни, ще запееш някоя песен отдолу, аз ще отворя прозореца и ще се провикна, че си хулиган, а ти ще отговориш, че си Сирано дьо Бержерак или Ромео, каквото си избера, но да сляза при теб и да се разходим по стъргалото… Но тогава синът ми ме вика да му проверя домашните или да видя как се е превърнал в рицар…
Понякога го съдя, че не прилича на теб, а на баща си.. Изпитвам и гняв, а това ме прави лоша майка и започвам да обвинявам себе си… После пак сграбчвам снимката ти и … и ние се разхождаме по стъргалото… Липсваш ми, Зайо, не мога да свикна без теб!
Завинаги твоя, Пух”

Юлия беше започнала да ме кани редовно на кино. Всяка седмица, щом имаше прожекция тя ме канеше. Обикновено имаше някакви билети, които никога не разбирах откъде са попаднали, и ние само трябваше да ги използваме. Разбира се, че приемах. В столовата винаги ме намираше и обядвахме заедно. Ако колегите вече бяха заели всички места на масата, тя сядаше някъде наоколо и ме гледаше с онзи женски поглед, на който само мухльо не би отговорил. А аз не бях! Бях млад, проектант, знаех, че хващам окото, а и свирех на цигулка. Бях обаче и доста свит и трудно общувах, а тази много красива жена винаги намираше начин да е с мен или край мен и да ми показва одобрението си. Започнах да се харесвам в очите й и скоро забравих смущението - приемах всяка покана, дори сам започнах да я каня на разходки. Беше се появила отникъде, как не я бях забелязал досега?
Отпуснах се напълно. Разказвах и за голямата машина, която скоро ще имаме в завода, за руснаците, които през месец бяха в командировка при нас, шегувах се. Шегувах се пред Юлия, както се шегувах пред родителите и цигулката си. Смеехме се и с всеки следващ миг се чувствах все по-щастлив, спокоен и влюбен… Тя знаеше, че съм вдовец и с дете, но нямаше нищо против. Беше много топла със сина ми и скоро той започна да я приема като много близка.

Виждахме ли се със Стефан, тя държеше да бъде с нас. Казваше, че обича да ни слуша, когато свирим на цигулка и няма нищо против да слуша разговорите ни за машини и проектиране. Ревнувах от нейния интерес към Стефан, но в крайна сметка тя винаги беше с мен и успявах да пренебрегна тези си смущения.
Стефан беше физик и химик. Преподаваше в университета, работеше с някаква италианска лаборатория, разработваха някакъв проект свързан с биофотониката. До голяма степен всичко това беше тайна, той се притесняваше от „уши” и не говореше много-много за тази си дейност. Ходеше рядко в Италия и обикновено беше свързано с преподаване в тамошен институт или експедиции, като тези, в които изследват вулкани. Никога не говореше пред Юлия за изследванията си. Повдигах ли темата пред нея - Стефан ме поглеждаше остро и рязко я променяше. Знаех, че е чешит, така че не го притеснявах дълго. За сметка на това обаче Юлия не ме оставяше намира, щом останехме само двамата - непрекъснато ме разпитваше за Стефан от въпроси за навиците му до това с какво се занимава точно в Италия, вярно ли е, че има лаборатория и тук, какви точно изследвания прави. Казвах й, че самият аз не разбирам точно, че му помагам с неща, които са по моята част, но не зная със сигурност за какво е всичко това. В крайна сметка, знаех за биофотониката само колкото Стефан ми беше разказал. Разбира се, знаех, че благодарение на нея е възможно да се диагностицира раково заболяване на етап толкова ранен, че да бъде предотвратено развитието му. Да се контролира органичната материя и … не, не бях чак толкова запознат. Единственото, което беше сигурно е, че Стефан се беше посветил на идеята да предотврати раковите заболявания. За целта той обмисляше пътуване до Сибир, в някаква лаборатория. Нещо, което го вълнуваше неимоверно много - беше щастлив, че е намерил как да влезе там и много притеснен, защото беше чувал, че няма човек, който да е бил там и да е излязал. Признавам, че за мен, по това време, тази история ме караше да се подсмихвам. Но Стефан беше сериозен мъж, така че по-скоро му вярвах. Няколко дни преди заминаването му, което официално беше към московски университет, Юлия ме попита дали е вярно, че той заминава за Сибир. Това отново събуди ревността ми - мислех, че е тайна, че само аз, единственият му приятел, зная истината, дори колегите му, с които разработва този проект, не бяха на ясно, а ето, че се е разприказвал пред Юлия! А това със сигурност означаваше, че се е виждал с нея! Скарах се с Юлия. Също и не изпратих Стефан. Бях му ядосан и отказах да се видим във всичките единайсет пъти, в които ми се обади по телефона.

Петнайсет дни по-късно, много късно вечерта, Стефан ми се обади отново - върнал се. Трябвало задължително да говорим. Каза, че е много рисковано, но може би е по-рисковано да остави всичко за момент, в който ще се видим, така че искал набързо да ми разкаже отделни неща, с които се е сблъскал там. Бях изненадан, че се обажда на мен, а не на Юлия. Разбира се, че бях още ядосан, но и любопитството ми за тази тайнствена лаборатория беше голямо, така че само казах - слушам те. Каза ми, че е влязъл без проблем, но го притеснява фактът, че и така е излязъл. Пуснали са го да говори с някакъв професор, който също се занимавал с биофотоника. Видял как за няколко минути едно растение пораснало и изсъхнало… разказа още неща, но много набързо, още бях впечатлен от растението. Поиска да отида при него още тогава, но Кирчо спеше и не можех да го оставя сам. Нали бях скаран с Юлия - нямаше как да й се обадя да дойде и гледа сина ми. Стефан каза, че всичко е записал в жълтата тетрадка, включително формули, които биха били от голяма полза. За всеки случай ми е изпратил по пощата. Утре би трябвало да я получа. Затворихме. Не знаех какво да кажа или да мисля.

На следващия ден едва следобед имах време да отида при Стефан. Имах работа в университета, а и някои задължения със сина ми. Имаше линейка и пожарна кола пред входа на блока му. Не им обърнах внимание и се качих до втория етаж - апартаментът му беше разбит, изнасяха някого на носилка. Промуших се и влязох. Надявах се да видя него вътре. Влязох в стаята, която той беше превърнал в кабинет. За части от секундата видях, че всичките му записки по изследванията му ги нямаше, както и албумите със снимки от експедициите до Италия… Не зная защо точно, но хукнах в обратна посока. Стигнах пощата миг преди да затворят. Да, имаше пратка за мен. Отворих плика - жълтата тетрадка на Стефан.

Стефан бил получил инфаркт. Това беше официалната причина за смъртта му, но нещо в мен се противеше - беше ми казал, че само аз зная, че се върнал. Може би беше казал и на Юлия и тя е дошла да го види и … Къде са изследванията му? Загубих се в купищата въпроси, които нахлуваха в ума ми. Бях изплашен. Нещата, които говореше Стефан, че го следят, че никой не излиза от тази лаборатория, че… Имах нужда от утеха. Реших, че все пак трябва да се обадя на Юлия. Най-вероятно и тя се чувства като мен. Все пак, очевидно между тях е имало нещо. А може би е дал изследванията си на нея…
Никой не отговори на обаждането ми. Взех Кирчо с мен и отидохме пред тях да я чакаме. Юлия не се прибра до осем вечерта. Звъннах на съседката й - Юлия напуснала квартирата си преди десет дни. Вече всичко ме объркваше.

Въпреки че беше инфаркт, органите на реда разпитваха за Стефан, като че беше убит или беше престъпник. Не можех да определя какво беше намерението им, единственото ясно беше, че всичко се върти около тетрадката със записки, която той ми беше изпратил по пощата. Отричах, че е в мен. Изказвах съмнения относно изследванията на Стефан. Обявих, че като проектант не разбирам нищо от биофотника, че винаги съм го намирал за леко луд, но е свирил чудесно на цигулка и това е крепяло приятелството ни. Но вкрайна сметка, той е откраднал жената, в която съм бил влюбен и по-скоро не искам да чувам вече за него.
Скоро ме оставиха намира. Но в мен тегнеха съмнения за всичко свързано със Стефан. Включително с Юлия. Никога не говорих за това. С никого.

Кирчо порасна. Стана студент по математика във Варна, само на час от вкъщи. Бях се посветил изцяло на него. Правехме много неща заедно. Във ваканциите му ходехме на ски през зимата или се катерехме по скали в останалото време. Синът ми беше единствено истинско и устойчиво нещо в моя живот. След Юлия никога повече не потърсих майка за него.

Тъкмо се бяхме качили на една от най-високите и сложни за катерене скали в околията. Беше малък, когато поиска да се качи по този склон, казвах му, че още не е достатъчно готов, но, ако отложех още малко - скоро аз нямаше да имам сили за склона. Бяхме седнали на един стърчащ отломък и гледахме града под нас - малък, сгушен… Красиво! И моят син, редом с мен, изпълнил детската си мечта - покорил най-коварния склон! Бях горд и щастлив! Отворихме термоса с чай, запалихме и по цигара и се разговорихме. Не бяхме говорили за майка му от както беше пет годишен. Помнеше и Юлия, говорихме и за нея. Напълно отпуснати и спокойни, разговаряхме за всичко, през което сме минали. Попита ме за Стефан. Поиска да знае повече за него, за лабораторията, с която е работил в Италия… Нямах представа, че знае. Нямаше откъде да знае… Поиска тетрадката със записки от Сибир… Попитах откъде знае, че тя съществува… И изведнъж, като че до мен стоеше не собствения ми син, а някой много чужд човек. Някой гневен, фанатичен и зъл… Напомняше мъжете, които ме разпитваха за Стефан тогава. Кирил посегна към мен, за да ме притисне, но аз се извъртях, хванах го, преметнах го, но не бях преценил, че това е краят на скалата…

Почистих фенера. Запалих свещта вътре. Прибрах писмото в джоба си. Погалих още веднъж снимката и тръгнах.

и в Своге през късната есен е красиво, спретнат град, чист и всички ти се усмихват, но си крият шоколадите.. й. и т. съжаляват за това, защото искат да ги ядат, аз просто исках да ги видя как висят по дърветата. не се занимавахме дълго с това, защото ходенето по бордюрите се оказа забавно, ще ме учат да го правя с един крак, обещават, че няма да се смеят, ако падна; падам - смеят се, после се наливаме с коктейли накрая се тръшваме в градинката, земята още е топла.

10 000 steps всеки ден. в Рим стават и повече. аз не съм там. всичко е заради виното: подателят на смс-а беше повече виното. и тъй преминава световната слава!…

октомври е красив. спомням си за широка лъка и четенето на селинджър с много вино. друго вино. но тогава се преструвахме, че е заради виното.

докато им липсвам и много ме обичат си отиват от мен. разбира се, остават винаги наоколо, с мен в мислите си и моите… лалалалааа…

е, и?

ходехме като истински туристи, с фотоапарати, маратонки и с много любопитство. тръгнахме по малка уличка, която не стигна никъде. и имаше много котки. малко повече от десет, но това си е много. бореха се с желанието си да общуват с нас и страха си. не настоях. можех да им помогна. после музеят не беше добре подреден, липсваха указателни табелки, информационни. и незнайно защо имаше огромни снимки на експонати от други музеи.

всъщност съм много щастлива. то е като почти 10000 крачки заедно.

идвам, Бану!

“имаш ли запалка? имаш ли ножица? имаш ли…” не разбирам защо търсят при мен каквито и да било вещи.  открих, че имам няколко странни привързаности: към размъкнати пуловери, към библиотеки и музеи в малки градчета .. и към хора. и това няма нищо общо с притежанията ми. всъщност, повече с липсата им.

липсата на китове е нещо постоянно. д. пак е там, аз пак нямам обаждане, започва да става страшно - по-добре да си хвана бекет и да се скрия под завивките. в крайна сметка илоп никога не е съществувал.

м. иска да знае в какво вярвам, защо не вярвам. иска да говоря и не ме чува, когато говорят чудовищата в главата ми. м. не подозира колко повече е. а аз не мога да обясня. също така не мога да обясня, защо не заспивам или поне не чета една от книгите, които взех със себе си - знаех, че не мога да тръгна без тях.

мога да се върна откъдето тръгнах. пак. зависи от изгревите, които правят в благоевград.

колко голям е светът, през прозореца на хотелска стая, от която не можеш да тръгнеш, когато поискаш?

тази жена стои винаги там - все със същия куфар на колелца, все напрегната, че закъснява, който трябва да я вземе от там……за да започне пътуването й…кой знае до къде. понякога пие кафе в пластмасова чаша или стиска кифла, която яде с неудоволствие, защото гледа часовника си. щом срещне погледа ти, започва да изразява недоволството си, че още чака, дискретно, на себе си, но и ти да видиш. понякога я виждаш как говори с някого… изминава една определена дистанция. не виждам кога идва, нито кога си отива. натъжава ме. мисля си: ако някой ден аз спра с кола до нея и й кажа “хайде, качвай се! извинявай, че закъснях толкова!” …. иска ми се. и не е от любопитство.

… something’s gone
So terribly wrong
Here in pleasantville….

иначе есенната колеция от мъже и жени в благоевград е много красива. а маргьорит дюрас може да компенсира много. е. няма да го направи никога. важно е, да разбираш такива неща навреме. важно е, да знаеш с кого можеш да отидеш накрай света, заради музей на изкуствата или кит. също толкова важно е да си измиеш зъбите вечер. изобщо - можеш да се загубиш сред важни неща.

…The beginning, that’s where you are
So I’m using my last match
I’ll put a fire up on every hill
And burn down Pleasantville…

ден като танго в стъпки към бану. искам да държа ръката на д. д. кара чудовищата в главата ми да са тихи.

д.: благодадря ти, че те имам!   и пак д.: нямам нужда от теб

аз: дано не променят инфраструктурата на Търговище до 2020 година - имам среща там, на един мост.

Ето на какви неща вярвам после слушам Lhаsa, защото имам 11 години, в които нещата ще са както поискам да ги назова. м. каза, че самотата е в ума. толкова ли съм  умна?

със сирене, каза мюриъл и мизерникът нямаше готов отговор. после говорихме. нито веднъж мюриъл не каза - говори бе! - значи се справих. измислихме как да откраднем д. друго полезно нещо не се сещам в момента.

подредихме хронологията на дядо коледа, дядо мраз  и разкрихме кое е златното нещо заровено в родопите и ..което най-вероятно изпуснах от шепата си. после изпратих мюриъл. хронологията даде известен покой. за какво си говорят хората, когато вече всичко е в хронологичен ред? куче, изпълнено с доверие, заспало насред улицата, изглежда щастливо. бих го събудила, за да го гушна. скрупулите ме спряха - цената да не те гледат със страх. и се загубих в квартала. мюриъл звънна - ориентирах се. дори пазарувах. после исках да пиша, но не се получава: фффгрррррккккггггххххххх

усмивката ми не е липсвала достатъчно или е било просто израз.

това е. нищо повече.

п.п. - за първи път допуснах, че илоп не съществува.

/повече мисля за бану точка/

п.

п.п.п.п.п.п.п……..полинаааа, за какво ти е тази публичностттт??!!

дойдоха да се погрижат за цветята. правят го винаги в четвъртък, не всеки, но определено в четвъртък. така е лесно да познаеш, че идва денят за дънки. ако запомниш, разбира се. днес това не беше от значение за мен, защото моята форма на протест включва дънки в нерегламентирани дни. и не включва друго.

горният етаж търпи ремонт, по-скоро ние го търпим. разбиват стени, които с трясък падат върху главите ни, обаче ние всеки път сме цели. и това е забавно. по някакъв начин. офисната котка започна да прекрачва прага, скоро ще я спипат и ще си има проблеми.  счетоводителката ни каза, че днес всички могат да се качат на главата й. не разбрах разрешаваше ли или го допускаше. има хора, с които не мога да се ориентирам. аз съм сред тях. цветният софийски език от горния етаж, примесен с шума, не помага за апетита. това го разбрахме в последствие. ж. каза, че й се повръща от работа, отговорих й, че ще й помогна. после се сетих, че не съм спала отдавна и не ми се очертава скоро. гушнах ж., повече заради себе си, и й казах, че днес ще разбера колко дълго може да липсва усмивката ми.

да, денят може да се окаже, че е само ден. с тъгата на д. все пак е четвъртък - грижат се за цветята.

д. е в дупка. опитах да изплета стълбичка, но само обърках нещата повече - много говоря.  докато д. си ближеше раните, аз си направих мои, от солидарност и се вкопчих в енимал планет. надявах се да имат китове. тази вечер нямаха. опитах да покажа и на д. няколко кита, предпочете да не ги вижда. може би от нивото на точно тази дупка дори китовете нямат значение. шопинг терапията дали ще свърши работа в тоя случай? и за д., и за мен.

в панагюрище правят нощите кратки и ги пускат със специални звукови ефекти от ветропоказатели. (така е най-лесно да се загубиш.) така и не видях дали беше петел, стрелка или… кой знае какво е било. но скърцаше.

на другия ден всички го бяха чули. никой не беше доволен, но всички се смееха с патос на победители. най-вероятно и аз имах спечелена битка тогава, тази с ветропоказателя, или друга с мен, няма значение, че не мога да определя, щом и тогава бях с усещането, че съм загубеняк, че съм загубила, че съм се загубила. а не беше сряда.

измъчват ме няколко страници от онази книга, други неразбрани книги, курабийките, които оплесках (аз или фурната?), копчето, което загубих преди да зашия обратно, билетите за концерт, които намерих в книгата от библиотеката - не зная на кого са, бих могла да ги върна… такива са ми проблемите. мръщя се на чая си, защото е по-студен от ръцете ми.

в.: жива ли си? отказвам се от това си свещенно право. всъщност, много обичам д. и не обичам, когато тъгува. а енимал планет нямат китове тази вечер…

четвърти ден притежавам книга, за която мечтая от години и не смея да я отворя: страх ме е, че ще я прочета за по-кратко време, отколко имам нужда да трае насладата. поглеждам към нея като към съкровище, не, като опакован подарък, за който зная, че много ще ми хареса и се захващам с нещо като печене на курабийки. тренирам, обещах на мюриъл да й направя. не искам да се изложа. и също е нещо важно. всъщност, работата е там, че стоя в офиса, където дойдох на връх национален празник с откровеното желание да работя, но не ми се получава. мисля си за книги с китове, за книги без китове, магазини с играчки, в които има китове, как свети слънцето в този момент у дома (у дома е квартирата - странно, но това понятие каквото и да назовава винаги има предвид себе си) и дали, ако бях у дома в този момент щях да си направя английски чай с мляко, да го пия от любимата си чаша и дали щях да посегна към онази книга… нямаше да посегна. тогава има смисъл да опитам да работя.

снощи с мюриъл и додо пихме бира. съвсем класически с пържени картофки без сирене. те така ги обичат, не им казах, че предпочитам със сирене. нямаше значение. разговорите се движеха във всички посоки, както винаги се случва. изненадващо заговорихме за Lord of the Air, рядко говорим за това, смутихме се, после бързо сменихме темата. неудобно е някак си. но това спаси деня. иначе нищо особено. нищо. освен, че и мюриъл, и додо, и аз измълчахме още нещо. нещо, което додо разбра снощи. аз трябва да го кажа. но не искам. същото е като с книгата. макар че не става въпрос за наслада, а за откровение, за което не съм готова. мисля, че и при книгата става въпрос за това. значи все пак е същото.

може би ще намеря снимки на китове в интернет.

Всяка от тези къщи може да е моята. Имам правдива история за всяка от тях. От този прозорец изскачах като малък, нощем, когато баба ми мислеше, че спях. Играех на пръчки с момчетата от селото. Трябваше да е нощ, за да се скриваме; за да скриваме черните си колене, черните си ръце, черните си лица, бъдещите си черни души, още тогава ги имахме, само нощта ги скриваше в своето мрачно оправдание. Тогава се научих да виждам по-ясно в тъмнината. Сигурно затова избрах да вляза в селото през нощта. А в двора на тази къща отгледах сина си. На тази греда подреждах кутии от бира и го учех да стреля с прашка. Звучи хубаво. Може би щях да съм добър баща. Онзи ъгъл там, няма да свия по тази улица, на озни ъгъл видях онова момиче за първи път. После стана майка на сина ми. Станал съм романтичен, мисълта ми е стройна - прибирам се: какъвто ме очакват; със сигурност съм на крачка от дома. Не е задължително да е моето село. Всяка къща може да е моята, имам правдива история. Имам правдиви истории за всичко, добро оправдание за всяко мое недействие и най-забавното е, че оня кретен, дебелакът с мазната коса, ми плаща с по бира за всяка страница оправдание. Бих могъл да си помисля, че съм щастливец. Но някои неща трябва да ги зная само аз. Затова за тях не измислям оправдания и никога не ги произнасям. Или ги произнасям така, че да звуча като шизофреник. Тогава също ме оставят на спокойствие. Изпитвам известна неувереност дали се прибирам навреме, очакват ли ме. Изглежда не съм напълно готов. Не различавам ясно правдивите си истории-оправдания от онова, което премълчавах. Може би, все пак, трябва първо в себе си да очертая ясно параметрите, в които се движа, в които се движим с Илоп… И колко Илоп има всъщност? Първият е заложникът Илоп: Непрекъснато бързаше към невероятно близки цели, както бързат отчаяните, задъхваше се в малкото пространство, с което разполагаше. В празна стая приличаше повече на някого, който се опитва да разчисти пространство, за да има повече място. Втурваше се към кой знае какви нищожни пространства или, пуснат на свобода, неистово се опитваше да се върне в центъра. Задъхваше се. Само да го допуснех и започвах да дишам учестено. Все пак, макар да правеше повече опити, отколкото движения, той успяваше да се премества в пространството. Клатушкайки се, но беше движение. Винаги беше напът. Никога не знаех къде отива. Понякога ме взимаше със себе си, друг път, с проява на много воля, го оставях да замине сам. Не знаех къде. Не знаех дали ще се върне. И по някакъв начин чувах в себе си крясък, с който исках да го спра. Струва ми се, че ми липсваше, когато не беше с мен. В главата му обикновено няма думи, а само нечленоразделни звуци, с които назоваваше нещата край себе си. Изчезваше за дълго, понякога за много дълго време. После ме подсещаше за себе си, често след години. Докато беше при мен се превърщах в грохот, торба, отчаян крясък на ярост. Но по-често нямах сили за крясък. Променяше ме. По нищо не можех да позная на колко години е, как изглежда. Нищо не знаех за него. Струва ми се, че този Илоп не знаеше за мен. Не зная и как се появи, нито какъв трябва да е неговият естествен край. И дали моят собствен естествен край, ще бъде и неговият естествен край? От скромност не допускам това с пълна увереност. Всъщност, има ли неествествен край, щом добрата природа е предопределила естествен край за всяко нещо. В този ред на мисли би трябвало и за мен. И за този Илоп ли? Няма да си губя времето в излишни догадки. Можеше ли някой, продукт на собствените си нищожни притежания, на своята къща и градина, отворен навън, изцяло продукт на собствената си работа - да назовава, измисля, оправдава, можеше ли такова създание да се изпълни с химери? Явно е, че може. Във всичко виждах единствено стремеж към самота, нужда непрепоръчителна, но все пак търсеща удовлетворение. Може би трябваше да разказвам повече. Поне да споменавам за живота си. Но аз избрах да мълча. Само така можех да запазя пространството си. Без набези. Пред този нещастник Илоп, никога не отроних и дума за себе си. Имало и други хора, но те ме занимаваха по друг начин. Съмнявам се, че се прибирам с този Илоп. Най-вероятно се прибирам с Илоп-етикета. Той е, който отнасяше цялата публичност. Приписвах на него всичко, което не исках да свързват с мен или с Заложника. Беше незавършен продукт, дописваха го другите, същите, които срещах, ме изпращаха и посрещаха. Предполгам, че съм тръгнал към тях сега. Може би в моето съзнание този Илоп отдавна няма нищо общо с Илоп, когото познават другите. Не разбрах как допуснах изобщо да знаят нещо. Най-вероятно стремежът към самота има нужда от катализатор: когато мислят за мен, когато ме назовават, а назовават този Илоп, не мен, не другия - усещането за самота се изостря повече. Публичността му ме беше изплашила и, за да запазя нещо свое, за кратко се появи Теке. Мисля, че се появи готов, вече създаден от ума ми, не помня да съм се занимавал с измислянето му. Ако имах с кого да поговоря за това, може би щях да успея да разбера как и откъде се появи. Но за нищо на света не можех да говоря за Теке с когото и да било. Дори с Илоп. Особено с Илоп. Все пак, кой друг, освен мен, би могъл да ми говори за Теке, на кого друг, ако не на себе си, бих могъл да разкажа? Има хора, които срещаш, и имаш натрапчивото усещане, че си познавал, защото вече по някакъв повод са били участници в някои мисловни процеси. Нещо такова се е случило с Теке. Затова ми е изглеждал толкова познат. Дори застраших съществуването му и го нарекох „близък”. Истината е, че изобщо не го познавам, изобщо няма общо с Илоп и не може да участва в преброяването. Истината ли казах? Забавно ми е, когато сам си вярвам. По-скоро тъкмо аз, би трябвало да зная, че не можеш да имаш никакво доверие на някого, който измисля истории, измисля истини, за да оправдае света около себе си. Губя си времето, изоставам от преброяването, а скоро ще съмне. Селото ще се напълни с хора, които може да задават въпроси, а може и да не задават. Но аз трябва да търся отговори и да подготвя подходяща история за оправдание на отсъствието си. Двама Илоп до този момент: Илоп-заложникът и Илоп-етикетът. По улиците духа вятър. Не съм сигурен къде съм, нито накъде да тръгна, затова поемам по вятъра. Струва ми се, че това е пазарът на селото. Скоро ще съмне, ще се напълни с хора, много хора, ще се развикат за дребните си болежки, големите си болежки, еднакво неважни за мен, ще искат да си купувам от тяхната стока, за да ме спечелят, ще задават въпроси свързани с мен, ще питат за Заложника, ще отговарям за Етикета. Пак се задъхвам. Надявам се, че е защото дишам с вятъра. Не съм готов. Не съм готов. Не съм готов! Но ми плащат, за да търся отговори - бира на страница. Дебелакът с мазна коса идва всяка неделя, за да вземе готовите страници. По-рано оставаше с мен, да изпием по бира заедно, сега дори не го виждам, когато идва. Отварям очи и имам няколко бири, няколко нови празни страници и бележка, в която, много вежливо, съм помолен да съм по-отговорен, и да изписвам всяка страница до края. Ако може и да завършвам историите си. До другата неделя. Деликатна заплаха, че, ако не взема мерки, ще ми намалят бирите. Понякога си мисля, че дебелакът се е скрил наоколо и ме гледа как тъна в тинята на собствените си въпроси, как скрепям отговори, по които да се измъкна, но никоя история не е достатъчно правдива, за да изляза. Единственото ми реално пътешествие беше тази нощ: излязох от градината си, стигнах до пазара на селото и сега не мога да се върна обратно, защото всяка къща може да е моя - все някой трябва да отвръща с вяра на моите правдиви истории. Съмнявам се, че ми оставя бири срещу страниците от вяра в моите истини. Ето, от този тезгях, преди време, което не мога да определя, не можеш да си служиш с точни параметри, когато се загубиш в себе си, си купих първите листи. Може и да не е вярно. Има ли значение, щом е правдив отговор?

Допускам, че отдавна съм тук, ако съдя по клонките, полепнали по мен. Обичам да стоя в гората, сигурността, която ти дават високите дървета, скривайки хоризонтите. Хоризонтът. Обезпокоително е да вярваш, че има повече от един. Бях малък, когато осъзнах, че хоризонтът е недостижим и лиших себе си от най-глупавите стремежи. Винаги съм изпитвал благодарност към себе си по тази причина. Предполагам, затова не се притеснявам, когато някой ми говори за хоризонти. В множествено число. Само може би малко, а понякога повече, ме напушва смях, който едва прикривам - глупостта на хората може да бъде много забавна, когато не те засяга. Премествам камък от единия джоб в другия. Намалели са. Камъните в джоба ми. Най-вероятно има дупки. Някога майка ми можеше да ги зашие. Бих могъл и сам, ако бях у дома. Глупости. Камъните са станали гладки от смукане. Смуча ги срещу глад, бях го чул някъде. Чувам много неща. Най-често собствените си мисли. Научил съм се да не обръщам внимание. Вече имам изградена техника на нечуването: веднага започвам да си спомням други гласове, други думи и не отговарям, не реагирам, докато гласовете се уморят от собствената си устойчивост и започнат да се смесват, накрая се превръщат само в шум, размива се и става тихо. Толкова тихо, че започвам да чувам гниенето на сакото си. Трябва да е започнало да гние, при толкова лежане под този храст. Може би на това дължа дупките. Премествам още един камък, за да проверя колко големи са дупките. Ръцете ми се оказват слаби. Повдигам лявата си ръка - дали е моята? Има онзи белег, за него по-късно, но е жълта, виждам костиците, благодарение на които успявам да стисна с пръсти камъните. Виждам кожата, която държи костиците. Виждам през ръката си. Телата се променят неузнаваемо. Най-ужасното е, че го правят незвисимо от теб. Не искат разрешение. Ужасен съм, че има нещо мое, което не мога да контролирам. С мислите и гласовете се справям. Може би не са мои? Трябваше да пътувам. Винаги е по-добре, когато една история започва с пътуване. Помага. Движението е важно нещо. Всички смисли. Можеше да съм поне на тротинетка, да се спускам по горските пътечки и да вървя към дома. Завръщането е катарзис. Прошка. Или нямам нужда от това, или съм по-голям глупак, отколкото дори майка ми смяташе. Нещастна старица. Дали още ме очаква? Става шумно. Гласовете са се събудили. Винаги разбират кога и аз съм буден. Ясни са, но не са ми нужни: сам мога да определя какво е в основата на всичко: ако намеря решение за отношението към майка ми, всичко ще се подреди. Би могло. Има най-голям шанс. Шансовете са другото нещо, което ме разсмива като хоризонтите. Сега не се смея. Докосвам лицето си, за да съм сигурен, но докосването е различно. И преди имах проблем с идентичността. Това трябваше да го кажа по-красиво. Съжалявам, зная, че е важно. Но не се научих да говоря красиво за важните неща. В нашето семейство те се премълчаваха. Израснах с идеята, че те са срамни. Майка ми винаги предлагаше сладкиш, когато някой се объркаше и кажеше нещо важно. Вадя камък от джоба си и го слагам в устата си. Има повече място, изглежда съм се лишил от още зъби. Вече го казах: тялото има собствен живот. Не очаквах, че мога да съм толкова самотен със себе си. Казах ли, че има вятър? Вятърът определено е движение, но не помага на историята. Трябваше да се движа. В движение трябваше да е завърщането ми. За да е ясно, че съм стигнал до най-чуждата точка на себе си. Прицелих се в нея с буца пръст и уцелих точно средата на ковчега на майка си. След това хукнах и докато тялото ми имаше сили, коленете ми бяха наред, бягах бързо, имаше движение, можеше да се хвана за него, осъзнавам нещата, когато е късно, така имам оправдание да не реагирам. После видях гората, дърветата не очертаваха хоризонти и даваха сигурност. Малкият храст беше уютен и се сринах под него. Винаги съм предпочитал уюта на малките неща, покривът на нашата къща рухваше при всяка прогноза за буря. Веднъж се опитах да го подпра и оттогава имам белег на ръката си: керемидите остъргаха кожата ми, една по една минаха през ръката ми, майка ми се засмя, ехото на новия ù дървен дом още ме преследва. Научих се да го смесвам с другите шумове, с всички гласове и сега не го чувам, значи няма значение. Белегът е единственото нещо, което ми дава сигурност - това е моята ръка. Аз съм. Знаех си, че трябва да има движение. Засмуквам камъка, който още не е разбрал за дупките в джобовете. Гладен съм. Гладък е.

Четири пъти. Без да знам какво. Само да не правя това, което трябва. Ако наистина трябва. Ако изобщо. Луната. Естествено - луната. Какво друго. Другото. Вчера, ако се сещам, ако се сещам правилно, пак беше тя. Кой друг? Другият. Говорим си. Аз й говоря, луните не говорят. Луната - тя е една, доколкото си спомням. Спомням си и по вчера… Имаше и по-точна дума, някаква, но звучеше грозно. Едно. Тук пропускам малко, винаги така правя. Пропускам важното; казаха ми. Все ми казват, аз ги слушам; някой път може и аз да кажа - успокоявам се, знам, че няма. Не обичам да ми казват, затова няма да казвам; не обичам, обаче слушам. Тук трябва да пропусна, сещате се. Две. Сега луната осветява пътя на двама души. Вървят. Ще се разминат, не, първо ще се срещнат, после ще се разминат. И след това вече ще се познават. Може да са се познавали и преди това; те не го знаят. Трябва да пропусна. Три. Казват ми да си мия зъбите. За хубава усмивка. Аз не се усмихвам, не ми трябва - слушам ги. Нали все така правя. Но понякога ги лъжа - не обичам да влизам в банята: и сутрин, и вечер там има само една четка за зъби. Това ме потиска. Мога да умра всеки път, когато влизам. Като мога, защо не го направих? От мързел. Сигурно. Може да ме е страх? Не знам, те ще ми кажат; те винаги ми казват какво. Не всичко. Не ми отговарят, пък аз спрях да питам, откакто започнах да лъжа. Я, кой се разговори сега? Може да не съм аз, не знам, не са ми казали. Четири. Пак за луната. Като няма какво - все за луната, много удобно. Като няма кой, пропускам. Вече обясних. Вчера идваха, казаха ми да си сменя маската. Аз да не съм клоун? Изглежда съм, щом ми го казват. Не знаех - вече знам. Един ден ще знам всичко за себе си и ще разбера; дано да е тук, да й кажа, да кажа на някого. Ако изобщо събера мозайката. Едно. Объркват ме нарочно. Навярно са открили тайния ми план - да разбера всичко и да се освободя. Може и да не са го разбрали, а да са ми казали това. Не знам? Не помня? Така ме мъчат двойно. Все ми казват различни неща. Защо им е да ме мъчат? Две. В стаята ми е много студено. И по вчера, вече говорихме за другата дума, пак беше. Навън е топло; ако имаше прозорец, щях да го отворя; само че този е нарисуван. Разбрах го, когато започнах да следя пейзажа - нито едно листо не помръдна, нищо. Поне са се постарали, благодаря им. Три. Вчера, и така нататък, се опитах да го отворя. Така окончателно се убедих. Не са ми нарисували врата. Само за банята, тя е истинска, но не води по-далеч от банята. Надявах се и огледалото да е нарисувано. Пропускам. На прозореца си, онзи нарисувания, друг нямам, има двама души: вървят един към друг, луната им… Вече го казах. Четири. Щом когато нямам какво да говоря - говоря за луната, а сега непрекъснато за нея…? Не са ми казали да спра, предпочитат, изглежда, да пиша за луната. Така няма опасност да пиша за… Пропускам. Пропускам. Пропускам. Едно. И това непрестанно броене. Две. Нямам какво друго да правя. Имам. Казаха ми, че трябва… Обаче не знам дали наистина. Три. Ако изобщо. Защото до десет е много дълго, а до три е скучно. Едно. Трябваше да пътувам, да е по-интерeсно. Уморих се обаче. Две. Напъхаха ме в тази стая вчера. Някое вчера. Не помня точно. Не са ми казвали, не ми казват цифри. Задоволявам се с моите си: три-четири. Едно, две, три, четири. Обзалагам се с луната, на кой път ще си спукам челото. Едно, две… Само нарисуваните луни ли не говорят? Или всички? Три. Колко са всъщност на брой? Четири. Една ми е четката в банята. Две.

щеше да се стигне до тук трябваше да стигна ако изобщо бях тръгнал после да разкажа разказвам сега както го пиша така беше може някой да иска друго другото все ми убягва ми спрях да го гоня може денят да е друг същият е и онзи път като опитах пак беше така ми се иска искаше ми се искам ли не ми стиска както тясна ми стана стаята къщата където живея къде живея убягва ми друго е пиша го както ми убягва някой чете после ако открие листите листи листи хартия навсякъде понякога някой я прибира взима я няма я не я виждам повече не ми трябва да пиша винаги става така пиша за да уловя това което ми убягва е друго друго е за друго пиша да уловя това което ме обърква се казва Илоп не се казва така става бавно фраза по фраза така се чете както го пиша на един дъх дъхът ми е стар отдавнашен познат като шум от чехъл скъсан чехъл син чехъл с жълти ивици тътри се и другият не ми убягва познавам моя чехъл и двата моите крака ги тътрят ходят разхождат се в кръг назад напред пак се връщат изобщо не тръгват затова ги обичам постоянни са пак се тътрят шумят като вчера и другият чехъл не ми убягва напомням се скъса пиша го за първи път на палеца ми му е студено на десния крак и без това го болеше все го боли искал да куца вбесява ме но го обичам все си е той така си е той познавам го когато го чувам да скърца нощем с коляното си ако е тръгнал за някъде с чехъла винаги с него и на мен щеше да ми е добре понякога се сърдя на ръцете че не издават звук чужди са ми само се движат предвижват храна към устата ми не я улучват понякога успяват или ми подръпват дрехите ако ми стягат тесни са ми или широки не са ми по мярка може да не са мои виждам ги как пишат не ги чувам затова се обърквам и се опитвам да променя ако се опитам да променя нещо нещо нещата са живи това ще го кажа пак ще го напиша знам защото ми хареса някой ще го прочете и ще го разбере аз не разбирам това което ме обърква се казва Илоп или не беше така може да е точно обратното на това но тогава е твърде опасно много е близко до мен често сяда някой и ми говори после става дума за Илоп или май се казваше Теке защо ми говорят за Илоп непрекъснато сядат един по един заедно понякога гоня ги измислям и за това имам оправдания понякога застават до мен пак ми говорят си аз се възползвам и тогава отивам при мама не знам къде е предлага ми чай тя не обича кафе и на нея мога да кажа не се сещам какво предлага ми бучка захар поощрява ме дали ще ми провери домашните не са готови дано не се стигне до там е тихо тя ми казва нещо разказва ми защо съм тук не знам продължава да разказва не помня чаят е много хубав билките са от нашата градина ние нямаме градина тя не знае още може да не й кажа тръгвам оттам да поздравя Илоп не е майка ми убеждавам се отново потвърждавам още говорят продължавам да пиша после някой ще чете има време на мен все не ми беше време не тръгвах вече имам много пиша с много време също толкова трябва за четене пиша на един дъх ако се чете така какво се промени не помня не мога да уловя обърква ме още продължавам да пиша продължават да идват да говоря говорят говорят ми за неща които харесвам понякога се оставям да ме подкупят помня че не беше време ако си спомня и друго ще стане ясно другото все ми убягва затова е важно най-важното стигам дотам имаше неща неща нещата са живи казах че ще повторя напомням така слагам рамки след това продължават да идват не ги виждам но идват някои по навик говорят си пак мога да тръгна няма къде не е оправдание понякога мисля че аз съм Илоп и тогава искам да тръгна но може да не съм не го правя много неща не правя не тръгвам слушам за Илоп отговарям когато ме питат обикновено имат друго предвид правя се че не знам питат ме казват че искат да знаят знаят повече от мен продължават да ми говорят за Теке за Теке за Теке помня всички неща тези неща и онези които признавам не признах аз ги направих както Илоп и Теке и чая на мама и чехлите познавам ръцете си не търся рамка мога да спра когато реша някой ще бъде строг после но не достатъчно признавам за Илоп знаех че ще стигна дотук

Хубава ми е къщата. Много ми е хубава. И сигурно е моя, никой не е идвал да си я потърси. А ние не сме мърдали. Аз и къщата де. Помня, че първия път като се видях тук, се сврях под един прозорец, за да не мога да гледам през него, и така, докато не се убедих, че и след малко никой няма да дойде. Никой не идва. И след малко пак. После и да исках, а аз не исках, и сега не искам, не можех да мръдна. Коленете ми вече бяха свикнали с позата и отказваха да проумеят, че могат и да се опънат. Говорих с тях, но не ме чуха. Сега се захитряват и от време-навреме правят някое движение самостоятелно, без да ми кажат. Но аз ги чувам и ги спипвам тъкмо в този момент; не съм им казал, че скърцат. Страхувам се, че може да спрат. Свикнал съм. После няма да разбирам кога какво вършат, ще имат самостоятелен живот… Не мога да го позволя. Един път ги излъгах, че са много безшумни. Мисля, че се хванаха. Знам, глупави са, но вършат работа: говорим си. Аз и с другите си говоря, но тях не ги познавам толкова добре, те не издават шум. Мисля, че ги следя достатъчно строго и досега не съм допуснал да имат самостоятелен живот, но знам ли… Ако все пак успяват да се движат? Не съм ги питал: може да им дам възможност да ме излъжат. Така е по-добре. В къщата цари спокойствие, много е хубава. Не помня как изглежда отвън, сигурно не съм я виждал, но от тук си е много хубава. Има много неща, същите, на които не давам възможност да ме излъжат, но следя много старателно. Важно е да има неща, говорят за уют. Тези не. Даже са мълчаливи… Обърках понятията… Ще опитам отново: много неща - много потребности, те от своя страна предполагат някого, който да ги е изпитвал… много неща - много “някой” - не съм бил винаги сам. Дали съм ясен? Страхувам се, че може винаги да съм бил сам. Ако къщата е моя, нямам основание да смятам, че не е, значи и нещата са мои, значи и тези много “някой”… Което пак не означава много. Само си мисля, правя го, за да си уплътнявам времето. Не е много трудно, а отнема достатъчно време. После се уморявам и си почивам. Но винаги съм нащрек! Коленете! Трябва да си много внимателен да не те надхитрят - докато мислиш, се налага и да слушаш. Хммм… Мисля, че затова ми отнема повече време. Не знам. Понякога се сещам разни работи, но не ги разбирам, защото не ми харесват. Тогава най-вероятно си ги измислям и щом не са били - не ме тревожат. Ако са ми симпатични, им викам спомени. И ги запомням. После от време-навреме се сещам за тях. Както се прави със спомени. Или ги предизвиквам - сами да ми се покажат. Това не ми е много ясно, защото предизвиквам грешните, дето не ми харесват много. Не знам защо го правя. Може да съм луд или склонен към самонараняване. Понякога си мисля, че майка ми ще се появи. Трябва да съм имал майка все пак, много е логично. Вече съм измислил каква е. И най-малката подробност съм решил; но може да ми е по-интересно аз да отида при нея. Ей в такива моменти почивам, като се объркам. Много е хубаво, дето съм с гръб към прозореца. И най-малката конкретност може да ме обърка. Това пък защо? После ще видим. На някои неща си отговарям по-нататък, държа се в напрежение, да не ми омръзне. Възможно е, така да се оправдавам, задето не се разбирам. Илоп твърдеше, че ме разбира, но аз не разбрах Илоп. Ако Илоп съществува изобщо. Нещата може да са на Илоп; от това най ме е страх, да не ми ги вземе. Дано не съм се сврял в къщата на Илоп. Много е хубава за двама. Тук има само една четка за зъби… Дъхът ми ми каза, че не е моя. На мен все ми говорят. Така ли казах? Важното е, че Илоп няма да дойде да си иска къщата. Така ми каза Илоп. Много хубава къща.

Мисля, че направих всичко, защото повярвах, че когато назовеш нещо, то става твое и ти го владееш. Ако не бях повярвал никога нямаше да пропиша. Сега е късно. Тогава не знаех, че е рано, достатъчно рано, и не се отказах. После затънах - първо в думи, листи; сега - не съм сигурен, но трябва да съм затънал, ако не мога да се видя, нали? Последното, което реших е, че съм Теке, защото е невинен. Защото още не се е появявал, никой не е говорил за него, на него никой не е говорил. Но не го познавам. Звучи ми особено. Изпитвам удоволствие да произнасям това име. Теке. Теке. Мога да го повтарям безкрайно и да ми звучи като някоя от историите, които пиша. Но не искам. Теке не иска. Пък и не предпочитам да му давам възможност да се усети като част от “семейството”, за да не ме напусне. Имам нужда от него, да му вярвам, затова не мога да му позволя да си тръгне. Нямам избор. Имам нужда от истории. Да се потапям и разграждам в тях като труп, да се загубвам. Имам нужда да се отрека от всичко, което ме прави да не съм Теке. Забравям за майка си, освобождавам се от знанието за “утре”, кръщавам го “после”, не взимам със себе си спомени. По навик само оставям нещо, по което да се ориентирам, да не се загубя съвсем. Следя с поглед нещо, преследвам предмети (нали не се движат, съзнавам го сега) или просто броя. Глупав навик от детството. Майка ми никога не ме оставяше сам или ако все пак се наложеше, в цялата къща имаше опънати въжета, за които да се държа, да се водя. Така нямаше как да се загубя, отдалеча прекалено много, а и сигурността на вещите беше гарантирана. Вероятно от тогава съм привързан към тях. Въжетата водеха само, докъдето майка ми преценеше. Имах избор все пак - да тръгна наляво, напред, назад или надясно и да се придвижвам докато отново стигна там, откъдето бях започнал. Винаги можех да сменям началото. После това остана като навик, дори когато пиша. Майка ми не беше лош човек, тя не пиеше кафе. Но и тя ме напусна. Каза, че е имало други в къщата, били сме семейство (Съжалявам, но тази дума не съм я измислял аз, не мога да я разбера и най-вероятно имам идиотски представи за нея.), но те ни напуснали. След това и тя си отиде. Никога не разбрах кои са ‘те’. Или какво. Научих се да живея сам. Първото, което направих, е да махна въжетата, но не смених траекторията. После открих, че е много тихо и, когато дойдеше ред да говоря (има само няколко случая, в които човек се нуждае да говори и няколко думи, които са му необходими), започвах да крещя “Хранаааааа!” , защото това е един от случаите, след това ставах и си я доставях сам. Правех го, защото напомня семеен живот. Струва ми се, че понякога дочувах ситните стъпки на майка ми, бързаща да дойде при мен, за да млъкна най-после. Толкова добре съм си представял семейството. Тя не взе всичките си неща. Най-нахално остави една торбичка с чай, която да ми мирише и напомня за нея. Бих я изхвърлил, но не пасваше на траекторията ми. Или ме мързеше. После започнах да я използвам за ориентир, като тръгна да се губя. И все пак най-сигурното средство са си ръцете - спрат ли да се движат - нещо не е наред! Но трябва да се знае, че те могат да не се движат по няколко причини: листите са свършили, тази, която пише се е схванала или частта от секундата се е сторила прекалено дълга. Трябва да се изчака и да се провери. Може да е нещо такова и изобщо да не става въпрос за изгубване. Винаги опитвам да се загубя, но никога до край, страх ме е, затова съм се научил на тези подробности. И шумът не лъже. Стига да е шум, а не да приказва някой. Ако говори някой - може и да си ти или да станеш после. Това не го разбрах. Имах и котка. Държах се с нея като с някой от семейството. Един ден тя разбра какво имам предвид и ме напусна. Така и не разбрах на кого от двама ни майка ми каза: “Грижи се за Илоп.” И отнасяше ли се изобщо за нас? Както и да е, лошото е, че всички споменават Илоп пред мен в един или друг случай. И аз изглежда добих комплекса. Тогава предпочитам Теке. Понякога съм много самотен, устройвам си семеен скандал, както правех с котката, след това се напускам, също както тя го направи. Те двете. И всички други, които не познавам, но вече са ме напуснали. Започвам да си играя с Луната, светлината й влиза в стаята. Правя си фигурки, две. Винаги две. Не знам защо, сигурно защото имам само две ръце. И ги разхождам. След това правя най-голямата глупост - пиша. Но не мога да избягам. Още от детството си… Говорих за това.

Госпожа Повест Рóман-Éсе застана пред огледалото с изключително задоволство. Толкова беше красива. И важна.
Нямаше нужда от кой знае какви корекции върху себе си. Щеше да сложи малко абзаци на очите си, да ги подчертае с две-три метафори. И понеже беше много изискана - ползваше метафори само от фирмата на “Учениците от Сайз”. Устните щеше да покрие с “Приказки на Хофман”. Изобщо госпожа Повест Рóман-Éсе знаеше как да се грижи за външния си вид. Дрехите й бяха в “Стил”, а раничката, която ползваше, повече като аксесоар, беше на “Самотният бегач на дълги разстояния”.
Огледа се още веднъж и малко преди задоволството й да я изпълни съвсем, се сети, че й липсва “Парфюмът”. След като приключеше с това, можеше да тръгне. На развод отиваше със Éсе.
По негова вина. Изневеряваше й с някаква госпожица Поезия. Уличница, у нея не личеше никакъв аристократизъм, по мнение на госпожа Повест Рóман -… Вече можеше и без двойна фамилия.
Старата й приятелка Новела отдавна й говореше, че това име не й отива. Може би го казваше от завист, тъй като Новела беше стара мома - не й беше дошъл Разказът навреме. Сега не й оставаше друго освен да се обеси на врата на някой престарял Сонет.
Доволна, красива и изискана госпожа Повест Рóман-Éсе тръгна на развод по “Параграф 22″. После като “Щастливата Москва” щеше да изпие с Новела няколко бутилки вино и кой знае на коя гара щяха да се събудят като “Мъртви души”. Но на Повест Рóман и Новела не им отива да са чели Сафо и затова нямаше да направят, което всички очакват.
Госпожа Повест Рóман беше сигурна, че когато Éсе ги види една до друга с госпожица Поезия, щеше да изглежда като “Живият труп”, но това едва ли му подхождаше. Той беше толкова елементарен, вълнуваха го идеи, които ще спасят света, а може би не - по-скоро си мисли за последния ден на ХХ век.
Уважаемият господин съдия Критик със сигурност щеше да забележи аристократизма на госпожа Повест Рóман. А какво можеше да се случи тогава - не знаеше и оная изкуфяла баба “Поетика”…