родината ми е обменна монета
за лустро
за страсти
за его
общата детска дъвка
общо чене за старци
дъвкана дъвкана дъвкана
изплюта и пак налапана
за още
лустро
страсти
его
без вкус
на родина
и без стойност
на монета

съм ли й
когато и аз я дъвча

Мога да те гледам с часове… с дни -
толкова си хубава!
Не мога да ти се наситя -
толкова са различни и красиви
ъгълчетата ти,
извивките ти,
висините,
падините…
… цялата си хубава…
Обичам да те разглеждам
и да ми разказваш за себе си -
за миналото си,
да измислям бъдещето ти,
да съзнавам, че съм част
от твоето настояще.
Обичам да слушам за теб.
И да разказвам за теб.

И можеше спокойно
да нося в себе си
тази перверзна любов,
ако не бяха такива
някои твои мъже,
някои твои жени,
които те превръщат
в нещо,
което ме е срам да назова.
И това безпокойство
да те наричам моя,
въпреки тях,
ме остранява,
остранява…

Някой ден, в някой час,
ще те гледам отдалеч,
ще се смея, че си била моя
и ще отричам, че си ми родина.

Ти също няма да ме помниш.
Те няма да знаят.

Мога да те обичам.
Мога да се отродя.

иде ми да ти изтръгна
държавата от държавата
че да станеш само държава
и да мога да те нарека родина
да те обикна без условности
за сънародници
за пазители
за освободители
и други твои обитатели
които дори не те населяват

другите дворове са без плевели
твоят това го огражда
и зее достъпен
и го тъпчат
на кръстопът си
да те разпъват

и аз се пъна
все едно те има
ще ме видиш
и заради мен ще те бъде

мое смътно минало
мое неясно бъдеще
ако и теб те няма
и мен не ме е имало

да те обичам
на теб да се уповавам
да те пазя
в сърцето и да те нося
да си ми единствена
само моя да си
и на ближните
все от моята кръв
да не смесвам кръвта
като Бог да си ми
да си ми вярата
да те наричам родина
и да те търся във думи
защото само това си

а не останаха

Аз съм от онези българи,
които могат да  ударят със юмрук по масата,
да стрелят два пъти във въздуха
(когато няма никого наоколо),
да креснат “Стига!”
и да си повярват.
И после да осъмнат пак
във кръчмата,
с юмрук на масата,
куршум във въздуха.
прегракнали…
… И само Странджата да каже: “Стига!
На вересия патриотизъм не раздавам…”
и да забърше от тезгяха
последните останали
вяра,
надежда,
любов,
защото
на кого му трябват.
Аз съм от онези българи,
които се кълнат в родината
като в жена, като в Бог,
но никога не са излизали
от кръчмата.
Родих се късно.

А може времето да е спряло.
За да  ме дочака.

родино, преговарям те
във всички имена на стари улици
в учебниците по история
в старата лютеница на баба ми
новата я купувам в магазин
и обещава но не е същата
преговарям те с песента на Левски
сам е други няма
с Ботев те преговарям
и с други истини
истините свършват в митологии
и не мога да си спомня

не мога да си спомня защо
Емине коленичи
и на другия ден беше Емилия
не мога да си спомня онази
с любовното име Партия
водеше ме за носа ме водила
с топлата й грижа
казваше ми какво мечтая
и мечтите си не мога да си спомня

родино, преговарям те
и се страхувам
че ще се окажеш
само мой спомен
и тогава
аз ще съм ти родина

затова те преговарям
и те разказвам, родино

родината ми е следобедната баница
приготвена с много любов от баба ми
за хлапетата в двора
бъдещето й
нейното продължение

порасналото до настояще бъдеще
днес дъвче по навик и с отвращение
следобедната баница
плюе в двора
и не помни какво да продължава

Брат ми, време е да тръгваш към своята нова родина.
Тази те предаде отдавна.
Още когато се учеше да караш колело.
Oще тогава ти удари балтията
и ти кара колелото на съседите.
Още когато произнесе думите:
“Сестра ми, и аз искам близалка,
но ние с теб можем само да гледаме.”
Когато ме приспиваше с лъжи,
че утре вечер може да не легнем гладни,
когато се опитваше да обясниш защо
мама се прибира късно,
а татко не сме виждали…
Още тогава те предаде.
Сега нищо не й дължиш.
Върви си.

И спри да четеш Захари Стоянов.