не хващай ръката ми
за да не падна
докато се взирам в очите ти

не пускай ръката ми
докато падна
за да се взираме в очите си

казваш ми че
трябва да заминеш временно
но аз зная колко безбрежна е вечността
на всички неща
временни

искаш ли да се обичаме
и да не заминеш
временно

пак няма да нарушим
безбрежната вечност

ползваш всички нежни думи за мен -
след теб пътека от рози

да се давя в бодлите им

се преговаря
повтаря всички подчертани
фрагменти
за да се запомни
както иска да я запомнят

и обича
за да остави следа

в някого

и не ме докосва
за да не объркам думите

и да затворя страницата
когато е желана

твоите мисли са топли
моите биха могли да те обгърнат в огън
твоите мечти се разхождат по облаци
моите носят теб и ме разхождат по тях
твоите липси са дълги
но моето очакване е по-дълго
твоето мълчание е страшно
но аз мълча най-страшните думи
обичам те

тъга ти е
сянка на райската градина
която мога да затварям вечно
в стихове

но не обиквам никога

ръцете й завършват в книга
и пръстите й
страници разлиствам бавно

аз знам че си отива

светът е изменчив ми каза
и се гмурна
сред всичките други хора
не към мен
но нали е изменчив ти казвам
пак ще изплуваш
сред всичките други хора
точно до мен

По-уродливо и по-страшно е
от отрязани гърди на кърмачка,
а го посях в дланта си,
протягайки ръка към приятел.

Толкова сама ли искаше да бъда?

ти не питай защо все заставам до теб
в петък вечер танцувам със теб и осъмвам
ти за мен си единствен човек
дето вижда във мен и на тъмно

аз до теб се превръщам в герой
който сам опазил е слънцето
всички важни неща си тръгват под строй
и аз до тебе оставам единствено

ти не питай защо не поглеждам към тях
аз какво да им кажа кажи ми
девет разказа тихо на глас
и бутылчка вино дели ни

те не могат да драскат с кафе по врата
рано сутрин да бъдат щастливи
че аз съм до тях и така
да отминат навярно години

ти не питай защо все заставам до теб
и с усмивка до тебе се стихвам
всеки друг вижда в мене само човек
ти не питай не питай гушни ме

И друг път е имало раздяла,
на тази улица с два края,
към които са тръгвали двама души,
в различни посоки.
Този град е наситен със улици,
виновни за всички раздели.
Ще ме последваш ли
към безкрайното небе,
където само можем да се срещнем?

Научих се да следвам знаците:
на всяко кръстовище те разпознавам,
водят ме към дома,
където теб те няма.

Защо ми каза, че не лъжат?

Шумният град с шумните улици,
купищата думи,
гласовете на чудовищата
в главата ми
стихват в очите ти -
ето толкова те обичам.

Искаш ли друго да знаеш
или вече ще ме целунеш?

И ето, че се свивам в изречение -
побрало в себе си синтаксиса на грижите,
по-страшно от настойчиво съмнение,
когато ти изричат обичта си другите.

По-кротко е от битките насън, в които падам;
от белега на челото ми - по-дълбоко е;
по-тихо е от стъпките ми, като бягам;
по-криво е. И по-самотно е.

А още колко трябва да дробя,
за да открия онзи, дето е в основата
на самовлюбената ми самота,
на душата ми - в утробата…

Ти ме отлагаше.
Казваше, че съм важна
и ме отлагаше.
Казваше, че ме обичаш
и ме отлагаше.
Учеше ме на търпение,
защото е важно.
Защо не отложи търпението,
щом е толкова важно
и толкова го обичаш.

родината ми е обменна монета
за лустро
за страсти
за его
общата детска дъвка
общо чене за старци
дъвкана дъвкана дъвкана
изплюта и пак налапана
за още
лустро
страсти
его
без вкус
на родина
и без стойност
на монета

съм ли й
когато и аз я дъвча

ако зависеше от мен
бих ти дала всичко
можеш да вземеш
радостта ми от изгрева
детската ми паста „Мечо Пух”
мечтите ми
да сме така приближени
дързостта ми
да те държа за ръката
самотата ми
можеш да вземеш
смъртта си
не давам никога
няма да притежаваш смърт
ако зависеше от мен

Моето завръщане към теб
стъпва по следите на твоите протегнати
ръце,
пръсти,
очакване.
Винаги по-далече от мен.
И винаги не мога да докосна
твоите протегнати
ръце,
пръсти,
очакване.
Ще ми простиш ли недостижимите за мен
разстояния.

Можеш да си поиграеш с мен
още малко. Още мъничко.

Аз изглежда съм приела
болката. Болчица.

Ще очаквам всяка вечер
сам-сама. Съвсем самичка.

Ще лигавя с гордост
думите. Думички са.

Скъпи Дядо Коледа, добри човече,
слушал съм! Не иска питане!
Майка ми и татко остаряват вече
или страдат от „измисляне”…

Ще ти кажат, че съм счупил ваза, примерно…
Не е вярно! Тя така си беше!
Могат да ти споменат стената, сигурно…
Ами много празна ми стоеше…

После аз от де да зная, че от там,
кораб трудно се премахва?
Пък го нарисувах страшен и голям!
И един пират от там ми маха…

И съм го подписал да се знае:
„Мишо е рисувал тука!”
А сестра ми трябваше да трае…
Не да казва, че съм сгазил лука…

Нямам нищо общо със боята в хола,
аз само боядисах котка….
А стъклата, дето са на входа…
Е, сигуно и ти си ритал топка…

Аз малко съм наказан и ще лягам -
прозорците разтворих, че да влзезеш лесно…
Но, Дядо Коледа, от теб подарък чакам,
защото с наш’те ми е много, много тежко…

Едва ли е правилно, но ето, че днес,
заслепена от звуците на странен куплет,
спрях бързалото и зарязах дела -
важни, всякакви…, за да направя беля!

Грабнах палтото, и под шапка се скрих,
от дома се измъкнах и зад ъгъла свих.
Да направя пакост - добре. Но каква?
Трябва да бъде със малка щета…

На съседния вход позагледах звънците,
но си мислех, че кратко е да отворят вратите,
тъй че тихо подминах и позора, и славата…
А във мене отекна присмех:”Ей я! Голямата!”

Голяма съм - вярно! Но още пакости върша,
мога да ям лютеница и да не се обърша!
Мога със кестени да целя по хората,
ако не беше онази проклета… Умората.

И ме стяга тогава нещо от ляво,
нещо мъничко, преди не боляло…
И си виждам палтото, закачено отсреща,
и се сещам, че всъщност - бързам за среща!

Онзи чуден куплет може пак да звучи,
да ме връзва отново, да правя бели…
Но не мога сега, аз заета съм цялата,
аз обрекох се вече да бъда Голямата…

е. си играе с мен закача се
подава ми пръстче боооц
после се скрива от очите ми
преструва се
закача се
предимно се преструва

е. се забавлява с мен
казва ми думички скъпааа
после говори сериозно
преструва се
закача се
предимно се преструва

е. беше добро основание
да продължа напрееед
после пак не спрях
преструвам се
закачам се
предимно се преструвам

предимно
моите бебешки закачки
мили думички
крачки в бъдното
не се нуждаят от основание

закачам се

преструвам се

не се ли заигравам твърде дългооо

го приказваха се приказваше
съвсем само приказки
го измисляха се измисляше
съвсем само мисъл
го имаха се имаше
само приказки само мисъл
не стигат

което му око най виждаше
залепиха с обичам те

съм ти душепремяната новата
съм ти онова дето все не ти стига
съм ти махалото хитрия дух
съм ти имала давала
съм ти събуждала бога заспивала дявола
съм ти рисувала бъдното изтривала другото
и сега пак на същия праг се препъвам
и от двете му страни нямам те

ни съм ти била
ни мене ме имало

Не в децата ми, господи,
дето родени са в риза,
в някой друг искам да оставя следата!
Да го дращи самия,
покой да не знае
или, когато много загуби се,
да се връща по нея…
В някой друг, господи,
някой друг…

Суета ли е,
или съм твое подобие?

аз съм твоят олимпийски шампион бейби

и мога да прескачам локви

само че имам страх от високото

затова преди да видиш рекорда

който чакаш още от раждането си

разпъни мрежите за сигурност на

твоето обичам те още веднъж

пристегни ме без луфт в прегръдката си

още веднъж

и ще видиш как от дъха ми се ражда въздухът

а ти си Лордът на въздуха бейби

и е завинаги

безсмъртието не е случайно

не е случайно още веднъж

аз съм твоят олимпийски шампион бейби

хайде тръгвай мюриъл
аз ще остана още малко
защото имам да се сбогувам с лятото
после ще помахам след теб мюриъл
с бяла мокра кърпичка
ще ти пожелая здраве и щастие
и абсолютно нищо друго
защотото е без значение
когато няма да си с мен
тръгвай мюриъл

хайде мюриъл отлитай
крилата които направих за теб
са съшити със здрави конци
тези с които ти мюриъл
ме плетеше и оплиташе
докато беше лято
но вече не е
отлитай мюриъл отлитай

сега трябва да съм сама
да се престоря че ми е тъжно
за да има съдържание лятото
да има какво да ме връща
стъпвам по небивалици като теб мюриъл
все в минало време
остави ме да се сбогувам с лятото
отивай си мюриъл
хайде трябва да съм сама

Косвено:
Отричам се от тялото си!
Защото то е същото,
като онези същите,
които също…
Но това няма значение.

Отричам се от собствената си душа!
Защото нямам нищо собствено,
със мен държи се собствено,
изобщо, собствено…
Но и това няма значение.

По-малко косвено:
Отричам се от верността!
Защото кучката, която пазеше двора ми,
беше вярна, а свърши
в чужд двор, на синджир.
Сега това няма значение.

Отричам се от вярата!
Защото е крива проекция
в необозримото бъдеще.
В доброто, другото добро,
необозримото добро…
И после няма значение.

Буквално:
Останах само аз.
…
…
…
Отдавна това няма значение.

Не идваше смъртчица.
Но дупчицата в мене си растеше:
големичка, големичка -
порастваше за сметка на
душичка, сърчице,
стомахче и коремче (бирено!),
крачетата погълна
в едно с ръчичките.

Няма да дойде смъртчица -
няма кого да си вземе.

Ти дойде.
С нежни думички попи
петънцето,
което помнеше тебе.
Забърса му споменчетата
и сега съвсем ме няма.

Дошла ми е смъртчицата
добре предрешена.

точно две ръце
може би твоите
със сигурност исках твоите
ми бяха нужни
за да се хвана за тях
и да пресека оттатък
точно тези ръце
изглежда твоите
със сигурност не исках твоите
се протегнаха към мен
посегнах към тях
и оттогава вися
и се беся
на две ръце
твоите