Дядо имал болна душа. Само баба разбирала какво го пристяга и чупи отвътре. Всяка вечер дядо присядал до нашата къща и гледал към хълма. Дядо и болната му душа гледали и плачели. Само баба знаела това. Тя го изчаквала хубаво да се изплаче, после присядала до него и го прегръщала. Прегръщала дядо и болната му душа и им редяла думи, които само те разбирали. А когато хълмът се скриел в мрака, дядо подавал на баба снимката, която винаги носел у себе си, а тя го хващала за ръка и го водела вкъщи. Баба приспивала дядо и болната му душа и оставяла снимката пак в ръцете на дядо.
Денем дядо рисувал с клечка в пръстта дървета. Рисувал дървета и на всеки клон давал име. Дядо рисувал родословни дървета. До тях рисувал Дунава, прииждал реката до клона на баща си и бесел родословното дърво. Винаги бесел всички дървета, които рисувал. Баба знаела, че дядо рисувал, а болната му душа прииждала Дунава и бесела дърветата. Само баба разбирала, разбирала и триела рисунките на дядо, докато го прегръщала. За другите баба прегръщала селския луд, но тя знаела, че прегръща болната душа на дядо и я лекува. Те двамата знаели.
Понякога слънцето се спирало на хълма и тогава баба прегръщала дядо по-силно. На снимката, която дядо винаги носел у себе си, слънцето блестяло от този хълм и огрявало малката фабрика, която бащата на дядо сам построил. После бащата на дядо бил отведен към Дунава, а малката фабрика се превърнала в само няколко греди, които я очертавали, когато слънцето се спирало на хълма. В душата на дядо имало и гняв, и срам. Дядо се срамувал пред децата си, че никога не защитил своя баща и малката фабрика и неговата болна душа го пристягала и чупела отвътре. Пристягала и чупела, а баба скрепявала с прегръдка и думи, които само те разбирали.
Една сутрин дядо режел и заглаждал дърво. Мерел, режел и пак заглаждал дървото. Баба го гледала и виждала онзи силен мъж със здрава душа, когото срещнала някога във фабриката. Гледала го и разбирала, че дядо вече е счупен отвътре. Не отишла до него. Не го прегърнала. Не му казала онези думи, с които успявала да го прибере вкъщи. Оставила го да довърши и запърви път легнала сама. Баба лежала и чувала триона на дядо като ехо и знаела, че това ще е единствената нощ, в която ще лежи сама.
На другия ден баба повикала помощ, да свалят дядо от гредите на хълма. Дала онази снимка, която едновремено скрепяла и изяждала болната душа на дядо и помолила, да я сложат в ковчега, който той сам е мерел, режел и заглаждал през нощта. Баба никога не отишла да види ковчега. Знаела, че дядо е направил достатъчно място за всички - за него, за болната му душа и за нея, която разбирала.

Казват, че понякога болната душа на дядо обикаля нощем и прорязва като трион тишината на селото. Стърже и стене, а после идва вятър, който загръща болната душа на дядо и заедно се стихват под гредите на хълма в селото. След такава нощ сутрин Дунава е придошъл, а татко започва да рисува дървета в пръстта.