Не идваше смъртчица.
Но дупчицата в мене си растеше:
големичка, големичка -
порастваше за сметка на
душичка, сърчице,
стомахче и коремче (бирено!),
крачетата погълна
в едно с ръчичките.

Няма да дойде смъртчица -
няма кого да си вземе.

Ти дойде.
С нежни думички попи
петънцето,
което помнеше тебе.
Забърса му споменчетата
и сега съвсем ме няма.

Дошла ми е смъртчицата
добре предрешена.

точно две ръце
може би твоите
със сигурност исках твоите
ми бяха нужни
за да се хвана за тях
и да пресека оттатък
точно тези ръце
изглежда твоите
със сигурност не исках твоите
се протегнаха към мен
посегнах към тях
и оттогава вися
и се беся
на две ръце
твоите

Те рисуват с треперещи пръсти.
Те рисуват с избелели бои.
Те рисуват и мажат платното.

- Ти защо шепнеш?
- Мълчат мълчанието ми по-мълчаливо.
С подходящото себевнимание
и предизвикване на внимание.
- Тогава защо не говориш? Високо!
- Казват думите ми по-силно
и допълнително подсилват патоса.
- Каква е ползата от тебе тогава?
- Някой трябва да чака Годо.

Те крещят, до фалцет се развикват.
Те крещят, не остават без глас.
Те крещят, други с тях се надвикват.

- Ти къде?

Годо си тръгна след антракта.

Има четири изречения,
които не произнасях -
страхувах се от обвързването,
на което ме обричат.

Произнесох ги
и се страхувам
от преходността на нещата.
Твоята преходност?
Моята?
…