Всяка от тези къщи може да е моята. Имам правдива история за всяка от тях. От този прозорец изскачах като малък, нощем, когато баба ми мислеше, че спях. Играех на пръчки с момчетата от селото. Трябваше да е нощ, за да се скриваме; за да скриваме черните си колене, черните си ръце, черните си лица, бъдещите си черни души, още тогава ги имахме, само нощта ги скриваше в своето мрачно оправдание. Тогава се научих да виждам по-ясно в тъмнината. Сигурно затова избрах да вляза в селото през нощта. А в двора на тази къща отгледах сина си. На тази греда подреждах кутии от бира и го учех да стреля с прашка. Звучи хубаво. Може би щях да съм добър баща. Онзи ъгъл там, няма да свия по тази улица, на озни ъгъл видях онова момиче за първи път. После стана майка на сина ми. Станал съм романтичен, мисълта ми е стройна - прибирам се: какъвто ме очакват; със сигурност съм на крачка от дома. Не е задължително да е моето село. Всяка къща може да е моята, имам правдива история. Имам правдиви истории за всичко, добро оправдание за всяко мое недействие и най-забавното е, че оня кретен, дебелакът с мазната коса, ми плаща с по бира за всяка страница оправдание. Бих могъл да си помисля, че съм щастливец. Но някои неща трябва да ги зная само аз. Затова за тях не измислям оправдания и никога не ги произнасям. Или ги произнасям така, че да звуча като шизофреник. Тогава също ме оставят на спокойствие. Изпитвам известна неувереност дали се прибирам навреме, очакват ли ме. Изглежда не съм напълно готов. Не различавам ясно правдивите си истории-оправдания от онова, което премълчавах. Може би, все пак, трябва първо в себе си да очертая ясно параметрите, в които се движа, в които се движим с Илоп… И колко Илоп има всъщност? Първият е заложникът Илоп: Непрекъснато бързаше към невероятно близки цели, както бързат отчаяните, задъхваше се в малкото пространство, с което разполагаше. В празна стая приличаше повече на някого, който се опитва да разчисти пространство, за да има повече място. Втурваше се към кой знае какви нищожни пространства или, пуснат на свобода, неистово се опитваше да се върне в центъра. Задъхваше се. Само да го допуснех и започвах да дишам учестено. Все пак, макар да правеше повече опити, отколкото движения, той успяваше да се премества в пространството. Клатушкайки се, но беше движение. Винаги беше напът. Никога не знаех къде отива. Понякога ме взимаше със себе си, друг път, с проява на много воля, го оставях да замине сам. Не знаех къде. Не знаех дали ще се върне. И по някакъв начин чувах в себе си крясък, с който исках да го спра. Струва ми се, че ми липсваше, когато не беше с мен. В главата му обикновено няма думи, а само нечленоразделни звуци, с които назоваваше нещата край себе си. Изчезваше за дълго, понякога за много дълго време. После ме подсещаше за себе си, често след години. Докато беше при мен се превърщах в грохот, торба, отчаян крясък на ярост. Но по-често нямах сили за крясък. Променяше ме. По нищо не можех да позная на колко години е, как изглежда. Нищо не знаех за него. Струва ми се, че този Илоп не знаеше за мен. Не зная и как се появи, нито какъв трябва да е неговият естествен край. И дали моят собствен естествен край, ще бъде и неговият естествен край? От скромност не допускам това с пълна увереност. Всъщност, има ли неествествен край, щом добрата природа е предопределила естествен край за всяко нещо. В този ред на мисли би трябвало и за мен. И за този Илоп ли? Няма да си губя времето в излишни догадки. Можеше ли някой, продукт на собствените си нищожни притежания, на своята къща и градина, отворен навън, изцяло продукт на собствената си работа - да назовава, измисля, оправдава, можеше ли такова създание да се изпълни с химери? Явно е, че може. Във всичко виждах единствено стремеж към самота, нужда непрепоръчителна, но все пак търсеща удовлетворение. Може би трябваше да разказвам повече. Поне да споменавам за живота си. Но аз избрах да мълча. Само така можех да запазя пространството си. Без набези. Пред този нещастник Илоп, никога не отроних и дума за себе си. Имало и други хора, но те ме занимаваха по друг начин. Съмнявам се, че се прибирам с този Илоп. Най-вероятно се прибирам с Илоп-етикета. Той е, който отнасяше цялата публичност. Приписвах на него всичко, което не исках да свързват с мен или с Заложника. Беше незавършен продукт, дописваха го другите, същите, които срещах, ме изпращаха и посрещаха. Предполгам, че съм тръгнал към тях сега. Може би в моето съзнание този Илоп отдавна няма нищо общо с Илоп, когото познават другите. Не разбрах как допуснах изобщо да знаят нещо. Най-вероятно стремежът към самота има нужда от катализатор: когато мислят за мен, когато ме назовават, а назовават този Илоп, не мен, не другия - усещането за самота се изостря повече. Публичността му ме беше изплашила и, за да запазя нещо свое, за кратко се появи Теке. Мисля, че се появи готов, вече създаден от ума ми, не помня да съм се занимавал с измислянето му. Ако имах с кого да поговоря за това, може би щях да успея да разбера как и откъде се появи. Но за нищо на света не можех да говоря за Теке с когото и да било. Дори с Илоп. Особено с Илоп. Все пак, кой друг, освен мен, би могъл да ми говори за Теке, на кого друг, ако не на себе си, бих могъл да разкажа? Има хора, които срещаш, и имаш натрапчивото усещане, че си познавал, защото вече по някакъв повод са били участници в някои мисловни процеси. Нещо такова се е случило с Теке. Затова ми е изглеждал толкова познат. Дори застраших съществуването му и го нарекох „близък”. Истината е, че изобщо не го познавам, изобщо няма общо с Илоп и не може да участва в преброяването. Истината ли казах? Забавно ми е, когато сам си вярвам. По-скоро тъкмо аз, би трябвало да зная, че не можеш да имаш никакво доверие на някого, който измисля истории, измисля истини, за да оправдае света около себе си. Губя си времето, изоставам от преброяването, а скоро ще съмне. Селото ще се напълни с хора, които може да задават въпроси, а може и да не задават. Но аз трябва да търся отговори и да подготвя подходяща история за оправдание на отсъствието си. Двама Илоп до този момент: Илоп-заложникът и Илоп-етикетът. По улиците духа вятър. Не съм сигурен къде съм, нито накъде да тръгна, затова поемам по вятъра. Струва ми се, че това е пазарът на селото. Скоро ще съмне, ще се напълни с хора, много хора, ще се развикат за дребните си болежки, големите си болежки, еднакво неважни за мен, ще искат да си купувам от тяхната стока, за да ме спечелят, ще задават въпроси свързани с мен, ще питат за Заложника, ще отговарям за Етикета. Пак се задъхвам. Надявам се, че е защото дишам с вятъра. Не съм готов. Не съм готов. Не съм готов! Но ми плащат, за да търся отговори - бира на страница. Дебелакът с мазна коса идва всяка неделя, за да вземе готовите страници. По-рано оставаше с мен, да изпием по бира заедно, сега дори не го виждам, когато идва. Отварям очи и имам няколко бири, няколко нови празни страници и бележка, в която, много вежливо, съм помолен да съм по-отговорен, и да изписвам всяка страница до края. Ако може и да завършвам историите си. До другата неделя. Деликатна заплаха, че, ако не взема мерки, ще ми намалят бирите. Понякога си мисля, че дебелакът се е скрил наоколо и ме гледа как тъна в тинята на собствените си въпроси, как скрепям отговори, по които да се измъкна, но никоя история не е достатъчно правдива, за да изляза. Единственото ми реално пътешествие беше тази нощ: излязох от градината си, стигнах до пазара на селото и сега не мога да се върна обратно, защото всяка къща може да е моя - все някой трябва да отвръща с вяра на моите правдиви истории. Съмнявам се, че ми оставя бири срещу страниците от вяра в моите истини. Ето, от този тезгях, преди време, което не мога да определя, не можеш да си служиш с точни параметри, когато се загубиш в себе си, си купих първите листи. Може и да не е вярно. Има ли значение, щом е правдив отговор?