Допускам, че отдавна съм тук, ако съдя по клонките, полепнали по мен. Обичам да стоя в гората, сигурността, която ти дават високите дървета, скривайки хоризонтите. Хоризонтът. Обезпокоително е да вярваш, че има повече от един. Бях малък, когато осъзнах, че хоризонтът е недостижим и лиших себе си от най-глупавите стремежи. Винаги съм изпитвал благодарност към себе си по тази причина. Предполагам, затова не се притеснявам, когато някой ми говори за хоризонти. В множествено число. Само може би малко, а понякога повече, ме напушва смях, който едва прикривам - глупостта на хората може да бъде много забавна, когато не те засяга. Премествам камък от единия джоб в другия. Намалели са. Камъните в джоба ми. Най-вероятно има дупки. Някога майка ми можеше да ги зашие. Бих могъл и сам, ако бях у дома. Глупости. Камъните са станали гладки от смукане. Смуча ги срещу глад, бях го чул някъде. Чувам много неща. Най-често собствените си мисли. Научил съм се да не обръщам внимание. Вече имам изградена техника на нечуването: веднага започвам да си спомням други гласове, други думи и не отговарям, не реагирам, докато гласовете се уморят от собствената си устойчивост и започнат да се смесват, накрая се превръщат само в шум, размива се и става тихо. Толкова тихо, че започвам да чувам гниенето на сакото си. Трябва да е започнало да гние, при толкова лежане под този храст. Може би на това дължа дупките. Премествам още един камък, за да проверя колко големи са дупките. Ръцете ми се оказват слаби. Повдигам лявата си ръка - дали е моята? Има онзи белег, за него по-късно, но е жълта, виждам костиците, благодарение на които успявам да стисна с пръсти камъните. Виждам кожата, която държи костиците. Виждам през ръката си. Телата се променят неузнаваемо. Най-ужасното е, че го правят незвисимо от теб. Не искат разрешение. Ужасен съм, че има нещо мое, което не мога да контролирам. С мислите и гласовете се справям. Може би не са мои? Трябваше да пътувам. Винаги е по-добре, когато една история започва с пътуване. Помага. Движението е важно нещо. Всички смисли. Можеше да съм поне на тротинетка, да се спускам по горските пътечки и да вървя към дома. Завръщането е катарзис. Прошка. Или нямам нужда от това, или съм по-голям глупак, отколкото дори майка ми смяташе. Нещастна старица. Дали още ме очаква? Става шумно. Гласовете са се събудили. Винаги разбират кога и аз съм буден. Ясни са, но не са ми нужни: сам мога да определя какво е в основата на всичко: ако намеря решение за отношението към майка ми, всичко ще се подреди. Би могло. Има най-голям шанс. Шансовете са другото нещо, което ме разсмива като хоризонтите. Сега не се смея. Докосвам лицето си, за да съм сигурен, но докосването е различно. И преди имах проблем с идентичността. Това трябваше да го кажа по-красиво. Съжалявам, зная, че е важно. Но не се научих да говоря красиво за важните неща. В нашето семейство те се премълчаваха. Израснах с идеята, че те са срамни. Майка ми винаги предлагаше сладкиш, когато някой се объркаше и кажеше нещо важно. Вадя камък от джоба си и го слагам в устата си. Има повече място, изглежда съм се лишил от още зъби. Вече го казах: тялото има собствен живот. Не очаквах, че мога да съм толкова самотен със себе си. Казах ли, че има вятър? Вятърът определено е движение, но не помага на историята. Трябваше да се движа. В движение трябваше да е завърщането ми. За да е ясно, че съм стигнал до най-чуждата точка на себе си. Прицелих се в нея с буца пръст и уцелих точно средата на ковчега на майка си. След това хукнах и докато тялото ми имаше сили, коленете ми бяха наред, бягах бързо, имаше движение, можеше да се хвана за него, осъзнавам нещата, когато е късно, така имам оправдание да не реагирам. После видях гората, дърветата не очертаваха хоризонти и даваха сигурност. Малкият храст беше уютен и се сринах под него. Винаги съм предпочитал уюта на малките неща, покривът на нашата къща рухваше при всяка прогноза за буря. Веднъж се опитах да го подпра и оттогава имам белег на ръката си: керемидите остъргаха кожата ми, една по една минаха през ръката ми, майка ми се засмя, ехото на новия ù дървен дом още ме преследва. Научих се да го смесвам с другите шумове, с всички гласове и сега не го чувам, значи няма значение. Белегът е единственото нещо, което ми дава сигурност - това е моята ръка. Аз съм. Знаех си, че трябва да има движение. Засмуквам камъка, който още не е разбрал за дупките в джобовете. Гладен съм. Гладък е.