Хубава ми е къщата. Много ми е хубава. И сигурно е моя, никой не е идвал да си я потърси. А ние не сме мърдали. Аз и къщата де. Помня, че първия път като се видях тук, се сврях под един прозорец, за да не мога да гледам през него, и така, докато не се убедих, че и след малко никой няма да дойде. Никой не идва. И след малко пак. После и да исках, а аз не исках, и сега не искам, не можех да мръдна. Коленете ми вече бяха свикнали с позата и отказваха да проумеят, че могат и да се опънат. Говорих с тях, но не ме чуха. Сега се захитряват и от време-навреме правят някое движение самостоятелно, без да ми кажат. Но аз ги чувам и ги спипвам тъкмо в този момент; не съм им казал, че скърцат. Страхувам се, че може да спрат. Свикнал съм. После няма да разбирам кога какво вършат, ще имат самостоятелен живот… Не мога да го позволя. Един път ги излъгах, че са много безшумни. Мисля, че се хванаха. Знам, глупави са, но вършат работа: говорим си. Аз и с другите си говоря, но тях не ги познавам толкова добре, те не издават шум. Мисля, че ги следя достатъчно строго и досега не съм допуснал да имат самостоятелен живот, но знам ли… Ако все пак успяват да се движат? Не съм ги питал: може да им дам възможност да ме излъжат. Така е по-добре. В къщата цари спокойствие, много е хубава. Не помня как изглежда отвън, сигурно не съм я виждал, но от тук си е много хубава. Има много неща, същите, на които не давам възможност да ме излъжат, но следя много старателно. Важно е да има неща, говорят за уют. Тези не. Даже са мълчаливи… Обърках понятията… Ще опитам отново: много неща - много потребности, те от своя страна предполагат някого, който да ги е изпитвал… много неща - много “някой” - не съм бил винаги сам. Дали съм ясен? Страхувам се, че може винаги да съм бил сам. Ако къщата е моя, нямам основание да смятам, че не е, значи и нещата са мои, значи и тези много “някой”… Което пак не означава много. Само си мисля, правя го, за да си уплътнявам времето. Не е много трудно, а отнема достатъчно време. После се уморявам и си почивам. Но винаги съм нащрек! Коленете! Трябва да си много внимателен да не те надхитрят - докато мислиш, се налага и да слушаш. Хммм… Мисля, че затова ми отнема повече време. Не знам. Понякога се сещам разни работи, но не ги разбирам, защото не ми харесват. Тогава най-вероятно си ги измислям и щом не са били - не ме тревожат. Ако са ми симпатични, им викам спомени. И ги запомням. После от време-навреме се сещам за тях. Както се прави със спомени. Или ги предизвиквам - сами да ми се покажат. Това не ми е много ясно, защото предизвиквам грешните, дето не ми харесват много. Не знам защо го правя. Може да съм луд или склонен към самонараняване. Понякога си мисля, че майка ми ще се появи. Трябва да съм имал майка все пак, много е логично. Вече съм измислил каква е. И най-малката подробност съм решил; но може да ми е по-интересно аз да отида при нея. Ей в такива моменти почивам, като се объркам. Много е хубаво, дето съм с гръб към прозореца. И най-малката конкретност може да ме обърка. Това пък защо? После ще видим. На някои неща си отговарям по-нататък, държа се в напрежение, да не ми омръзне. Възможно е, така да се оправдавам, задето не се разбирам. Илоп твърдеше, че ме разбира, но аз не разбрах Илоп. Ако Илоп съществува изобщо. Нещата може да са на Илоп; от това най ме е страх, да не ми ги вземе. Дано не съм се сврял в къщата на Илоп. Много е хубава за двама. Тук има само една четка за зъби… Дъхът ми ми каза, че не е моя. На мен все ми говорят. Така ли казах? Важното е, че Илоп няма да дойде да си иска къщата. Така ми каза Илоп. Много хубава къща.