Мисля, че направих всичко, защото повярвах, че когато назовеш нещо, то става твое и ти го владееш. Ако не бях повярвал никога нямаше да пропиша. Сега е късно. Тогава не знаех, че е рано, достатъчно рано, и не се отказах. После затънах - първо в думи, листи; сега - не съм сигурен, но трябва да съм затънал, ако не мога да се видя, нали? Последното, което реших е, че съм Теке, защото е невинен. Защото още не се е появявал, никой не е говорил за него, на него никой не е говорил. Но не го познавам. Звучи ми особено. Изпитвам удоволствие да произнасям това име. Теке. Теке. Мога да го повтарям безкрайно и да ми звучи като някоя от историите, които пиша. Но не искам. Теке не иска. Пък и не предпочитам да му давам възможност да се усети като част от “семейството”, за да не ме напусне. Имам нужда от него, да му вярвам, затова не мога да му позволя да си тръгне. Нямам избор. Имам нужда от истории. Да се потапям и разграждам в тях като труп, да се загубвам. Имам нужда да се отрека от всичко, което ме прави да не съм Теке. Забравям за майка си, освобождавам се от знанието за “утре”, кръщавам го “после”, не взимам със себе си спомени. По навик само оставям нещо, по което да се ориентирам, да не се загубя съвсем. Следя с поглед нещо, преследвам предмети (нали не се движат, съзнавам го сега) или просто броя. Глупав навик от детството. Майка ми никога не ме оставяше сам или ако все пак се наложеше, в цялата къща имаше опънати въжета, за които да се държа, да се водя. Така нямаше как да се загубя, отдалеча прекалено много, а и сигурността на вещите беше гарантирана. Вероятно от тогава съм привързан към тях. Въжетата водеха само, докъдето майка ми преценеше. Имах избор все пак - да тръгна наляво, напред, назад или надясно и да се придвижвам докато отново стигна там, откъдето бях започнал. Винаги можех да сменям началото. После това остана като навик, дори когато пиша. Майка ми не беше лош човек, тя не пиеше кафе. Но и тя ме напусна. Каза, че е имало други в къщата, били сме семейство (Съжалявам, но тази дума не съм я измислял аз, не мога да я разбера и най-вероятно имам идиотски представи за нея.), но те ни напуснали. След това и тя си отиде. Никога не разбрах кои са ‘те’. Или какво. Научих се да живея сам. Първото, което направих, е да махна въжетата, но не смених траекторията. После открих, че е много тихо и, когато дойдеше ред да говоря (има само няколко случая, в които човек се нуждае да говори и няколко думи, които са му необходими), започвах да крещя “Хранаааааа!” , защото това е един от случаите, след това ставах и си я доставях сам. Правех го, защото напомня семеен живот. Струва ми се, че понякога дочувах ситните стъпки на майка ми, бързаща да дойде при мен, за да млъкна най-после. Толкова добре съм си представял семейството. Тя не взе всичките си неща. Най-нахално остави една торбичка с чай, която да ми мирише и напомня за нея. Бих я изхвърлил, но не пасваше на траекторията ми. Или ме мързеше. После започнах да я използвам за ориентир, като тръгна да се губя. И все пак най-сигурното средство са си ръцете - спрат ли да се движат - нещо не е наред! Но трябва да се знае, че те могат да не се движат по няколко причини: листите са свършили, тази, която пише се е схванала или частта от секундата се е сторила прекалено дълга. Трябва да се изчака и да се провери. Може да е нещо такова и изобщо да не става въпрос за изгубване. Винаги опитвам да се загубя, но никога до край, страх ме е, затова съм се научил на тези подробности. И шумът не лъже. Стига да е шум, а не да приказва някой. Ако говори някой - може и да си ти или да станеш после. Това не го разбрах. Имах и котка. Държах се с нея като с някой от семейството. Един ден тя разбра какво имам предвид и ме напусна. Така и не разбрах на кого от двама ни майка ми каза: “Грижи се за Илоп.” И отнасяше ли се изобщо за нас? Както и да е, лошото е, че всички споменават Илоп пред мен в един или друг случай. И аз изглежда добих комплекса. Тогава предпочитам Теке. Понякога съм много самотен, устройвам си семеен скандал, както правех с котката, след това се напускам, също както тя го направи. Те двете. И всички други, които не познавам, но вече са ме напуснали. Започвам да си играя с Луната, светлината й влиза в стаята. Правя си фигурки, две. Винаги две. Не знам защо, сигурно защото имам само две ръце. И ги разхождам. След това правя най-голямата глупост - пиша. Но не мога да избягам. Още от детството си… Говорих за това.