1.
“Аууу, ‘ма как си я сколасала!
Толкоз водка? Как можа?!
Виж и блузата ти е разпасана!
Иии! - И по коленете ти - трева!

Ти с една не можеш ли да минеш?
Колко пи? И докога?!
Ти живота си ще сринеш!
Ти не мислиш! Как можа?!!”

Мисля аз. В това ми е проблема.
С мислене докарах я до тук:
до среднощ над някоя поема,
а душата прави пук-пук-пук…

2.
Ваш’те крясъци съвсем са ми додеяли,
позата “за моето добро”
Можеше, ако не сте разсеяни,
да не питате “Защо?!”

Ами ей така. Защото искам.
Мога да си позволя.
И защото още в мене стискам
онзи порив - да летя.

И защото още мога да осъмвам,
със сподавен кикот или стон,
и с Икар нагоре да пристъпвам
в рамките на моя стар балкон.

И макар че не е никак лесно,
търся си другар и брат,
гледам към небето си отвесно,
и се спъвам в нечий праг:

Белким някой да разбира,
как сред хорска пустота,
как, когато в теб извира
страшно чувство за вина,

как, когато скъп приятел,
ти подава нож, а не ръка,
как, когато в тъмното си чакал
звук, а все е тишина…

… Kак тогава можеш да намериш сила
утрото да възвестиш,
въпреки че в тебе нещичко умира -
искаш и ще продължиш!

3.
Всъщност истината е до скука проста:
меря в крачки мойта суета;
мога и да бъда кротка,
но не ми отива тишина.

Викам срещу ехото на друго ехо.
Ритам срещу вятъра, крещя.
И признавам, че не ми е лесно
да се будя сутринта.