Стола си усещам ръбест,

водката ми вече загорча…

между градусните глътки

ме спохожда съвест,

а над мен е виснала вина:

Стари гласове

на минали приятели,

(”минали са” в смисъл - през дома)

очертават като указатели

всички недовършени дела:

Чистих ли праха? Изпрах ли?

Съдовете си дали измих?

Минах ли с прахосмукачка?

… докъде ще стигна

с липсата на коректив?…

И започвам:

да се съдя много строго,

да посипвам с пепел къдравата си глава,

и да вярвам, че ей сега, ей Богу,

ще стана –

къщата ще подредя!…

Но не ставам.

И дори не искам.

Аз душата си не мога да я сложа в ред:

други грижи в себе си потискам

за артиста в мен…

Да е проклет!

Да са проклети и високите ми чувства,

сложните ми хамлетовски пози

и съдбата ми –

да бъде пуста! -

за това, че този кръст ми сложи:

да съм все недоизказана,

да съзирам Нищото във всичко,

да се чувствам богопомазана,

… а душата ми да пада ничком, ничком…

Цялата Вселенска мисъл ми се смее,

подчертава ми размера жалък,

казва ми, че

слънцето за всички грее,

а големият Артист във мен е малък.

Малък е,

но водка пие страшно!

И всяка нощ ме връзва над листà,

диктува ми отвътре нещо важно

и аз записвам всяка суета…