Да си нарисуваш човек ти трябват:
малко количество любов,
неизвестно количество вяра,
надежда, колкото за щрихи само,
благородство, радост, смелост, чест…
Имах всички.
(От изброените по-горе.)
И други имах,
но за тях - по-късно.
Започнах!
Ползвах само вяра, надежда, любов,
защото те са основните.
(Все пак, исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо мислех:
ще поеме дъх -
не мръдна!
Втори ден се мъчех.
Добавих благородство, после радост,
защото са в една тоналност.
(Напомням, че исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо мислех:
ще поеме дъх -
не мръдна!
Трети ден -
смелост, чест,
защото да поемеш дъх, е въпрос на смелост
и винаги заради едната чест.
(Все още исках да си нарисувам просто човек.)
Всичко бях си очертала,
всичко бях си оцветила,
във великолепна пропорция,
с проява на изтънчен вкус,
със замах всевишен…
И тъкмо…
… Но пак не мръдна!
Четвърти и пети ден не правих нищо.
(Правих същото, но успехът беше същият.)
Моят човек не можеше да се освободи
от рисуваната си форма.
Нищо естествено нямаше в него.
На шестия ден бръкнах по-надълбоко
в раклата, където крия всичките си неща.
До дъното бръкнах.
До дъното на нещата.
И извадих: страх, завист, омраза.
И пак рисувах!
И…
… вдъхна! Цял бе дъх!
Изглеждаше каквото исках да си нарисувам!
Моят просто човек бе свободен сега!
Моят просто човек нарисуван
вече крачи доволен из листа!…
(От възторженост не проумях основното.)
А на седмия ден, докато почивах,
разбрах:
от свободата ни делят само:
страх, завист, омраза.
