Аплаузи!
И възхита!…
Възхита!
И аплаузи!…
Толкова трогателно!

О, даже малко бе да се нарече „трогателно”! -
за гърлото стискаше и цедеше от там
стонове, рев и задъхване…
И сополи изцеждаше, но не звучи поетично.
Затова:
И дамите в залата извадиха
белите си копринени кърпички
и попиха със тях тъгата, болката, скръбта,
на тази толкова самотнa душа на артиста…

Цялата зала ревеше. И мъже, и жени.
И децата във залата ревнаха,
с ръкави попиваха…
И в общото страдание, от състрадание,
си подаваха един на друг
белите копринени кърпички, ръкавите:
„На, попий сълзите си с моята кръчпичка!”,
„Ето ти моя ръкав за тази голяма сълза!”
Какво единение на тъгата, болката, скръбта!…

„Бедничкият!”
„Горкичкият!”
„Бъди силен!”
„О, колко е нещастен артистът!”
И аплаузи от възхита!

Но случи се нещо още по-ужасно,
от масовия рев във залата.
Рев за артиста, за неговата мъка.

Случи се, когато публиката
искаше поименно и лично
да му благодари за масовия рев,
за огромното страдание,
което той е споделил.

А той посрещаше ги весел,
доволен даже,
щастлив от успеха си…
Беше споделил тъгата си.
Сега споделяше радостта си.
И като всеки артист,
наивен спрямо живите хора,
очакваше същата масовост:
Да избухне всеобщ смях и доволство,
радост и щастие по лицата на всички…

„Лъжец!”
„Измамник!”
„Подиграва се!”
И го замеряха със сополивите си
бели копринени кърпички,
удряха го с ръкавите на децата си,
мъжете заплюваха…

Катарзис:
Артистът разбра,
че публиката е обикновена тълпа,
че изкуството трябва да слезе,
долу, ниско,
по-ниско от народа,
и че сам е излишен.
Заплака.
Сам и излишен.

Никой не повярва.
Триединството не беше свещено.
И единство нямаше в него.