Вече пети ден се вглеждам в снимката ти,
за да забравя останалото…
… как говориш тихо,
за да провериш дали те слушам,
как ми измисляш имена,
защото никое не е достатъчно,
как наднича детското ти “р”,
за да ме разсмее,
как прибра завинаги ръката си,
когато,
за да ти бъде хубаво,
признах,
че мен не ме държат за ръка…

Вече пети ден се вглеждам в тази снимка
и продължавам да си спомням
тъгата ти,
на която аз не подадох ръка,
защото
се свърших.
Разхвърлих се във всички преди теб
и не е останало нищо,
не е останало друго,
освен
най-човешкото в мен -
обичам само себе си.

И с радостта ти трудно ще бъда.
Аз съм празен човек.
А усмивката ти - крива лодка,
в мен не може да се закотви.
По-добре да е някой до теб,
който още се надява,
че
изживяното заедно
вече е близост.

Вече пети ден…
Защото снимките изтривали спомени.