Archive for the Category ◊ несортирани ◊

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 13th, 2012

Дядо имал болна душа. Само баба разбирала какво го пристяга и чупи отвътре. Всяка вечер дядо присядал до нашата къща и гледал към хълма. Дядо и болната му душа гледали и плачели. Само баба знаела това. Тя го изчаквала хубаво да се изплаче, после присядала до него и го прегръщала. Прегръщала дядо и болната му душа и им редяла думи, които само те разбирали. А когато хълмът се скриел в мрака, дядо подавал на баба снимката, която винаги носел у себе си, а тя го хващала за ръка и го водела вкъщи. Баба приспивала дядо и болната му душа и оставяла снимката пак в ръцете на дядо.
Денем дядо рисувал с клечка в пръстта дървета. Рисувал дървета и на всеки клон давал име. Дядо рисувал родословни дървета. До тях рисувал Дунава, прииждал реката до клона на баща си и бесел родословното дърво. Винаги бесел всички дървета, които рисувал. Баба знаела, че дядо рисувал, а болната му душа прииждала Дунава и бесела дърветата. Само баба разбирала, разбирала и триела рисунките на дядо, докато го прегръщала. За другите баба прегръщала селския луд, но тя знаела, че прегръща болната душа на дядо и я лекува. Те двамата знаели.
Понякога слънцето се спирало на хълма и тогава баба прегръщала дядо по-силно. На снимката, която дядо винаги носел у себе си, слънцето блестяло от този хълм и огрявало малката фабрика, която бащата на дядо сам построил. После бащата на дядо бил отведен към Дунава, а малката фабрика се превърнала в само няколко греди, които я очертавали, когато слънцето се спирало на хълма. В душата на дядо имало и гняв, и срам. Дядо се срамувал пред децата си, че никога не защитил своя баща и малката фабрика и неговата болна душа го пристягала и чупела отвътре. Пристягала и чупела, а баба скрепявала с прегръдка и думи, които само те разбирали.
Една сутрин дядо режел и заглаждал дърво. Мерел, режел и пак заглаждал дървото. Баба го гледала и виждала онзи силен мъж със здрава душа, когото срещнала някога във фабриката. Гледала го и разбирала, че дядо вече е счупен отвътре. Не отишла до него. Не го прегърнала. Не му казала онези думи, с които успявала да го прибере вкъщи. Оставила го да довърши и запърви път легнала сама. Баба лежала и чувала триона на дядо като ехо и знаела, че това ще е единствената нощ, в която ще лежи сама.
На другия ден баба повикала помощ, да свалят дядо от гредите на хълма. Дала онази снимка, която едновремено скрепяла и изяждала болната душа на дядо и помолила, да я сложат в ковчега, който той сам е мерел, режел и заглаждал през нощта. Баба никога не отишла да види ковчега. Знаела, че дядо е направил достатъчно място за всички - за него, за болната му душа и за нея, която разбирала.

Казват, че понякога болната душа на дядо обикаля нощем и прорязва като трион тишината на селото. Стърже и стене, а после идва вятър, който загръща болната душа на дядо и заедно се стихват под гредите на хълма в селото. След такава нощ сутрин Дунава е придошъл, а татко започва да рисува дървета в пръстта.

Author: idemidoidemi
• понеделник, януари 09th, 2012

Всички се правехме, че не знаем за цигулката на мама, стоеше в калъф, най-отгоре на шкафа. „Гуарнери”-то беше семейна тайна - с брат ми винаги прескачахме шкафа, когато чистехме, а мама никога не се сърдеше.
Всяка сутрин ставаше преди изгрев. Другите майки месеха хляб, но мама първо вадеше цигулката. И свиреше.
Само една мелодия свиреше мама, от първия си концерт, на който никога не отишла. Свиреше тихо и кратко. А ние с брат ми отваряхме очи в тъмното: толкова красива беше майка ни.
Свиреше тихо и разплакваше стените. После прибираше цигулката, запретваше ръкави и месеше.
С изгрева замирисваше на изпечен хляб и питки и ние отивахме при нея. “Мамо, ти свиреше…”, а майка ми вадеше питките от фурната и се смееше - „Пак ви се е присънила музика.” Смееше се, както свиреше - разплакваше стените. И ние с брат ми се смеехме и не казвахме.
Леля ни била орисница на мама. Подарила й „Гуарнери”-то още, когато мама била малка. Всяка сутрин ставали преди изгрев, за да свирят. Мама се учела и се смеела. Свирела всяка сутрин преди изгрев: тихо и кратко.
Мелодията, която свиреше мама, знаеха даже птиците. Когато скриеше цигулката в калъфа - те започваха да я припяват. Толкова заразително свиреше мама.
Тази сутрин с брат ми не чухме цигулката. Не замириса на хляб и на питки. Чакахме да отмине изгрева, да е съмнало, защото пазихме тайната на мама, и тогава се втурнахме в кухнята.
Мама стоеше над празен чувал за брашно, калъфът на „Гуарнери”-то беше отворен до нея. Повече на ковчег приличаше. Мама ни погледна, тихо и кратко, и каза: “Вече няма да ви се присънва музика.”
На другата сутрин замириса на хляб и питки. Птиците мълчаха. Нищо не казахме с брат ми. И мама нищо не каза.

Сега мама лежи в калъф. Брат ми намери и откупи нейното „Гуарнери” и то лежи до нея. Замеряме с пръст и цветя, а птиците пеят мелодията на мама. Единствената мелодия, която свиреше, от първия си концерт, на който никога не е отишла. Свиреше я и разплакваше стените. После мирише на хляб и на питки. А тя се смееше…

Author: idemidoidemi
• вторник, януари 05th, 2010

Ръцете ми галеха мраморната плоча вече половин час. Бяха замръзнали, чувствах студ в цялото си тяло. Започнах да почиствам отново снимката, когато погледът ми се спря на фенера: до свещите в него имаше някаква хартия. Отворих, разгънах…
„Кирчо, мой скъпи Зайо, след толкова години още не мога да свикна, че не си част от живота ми. Понякога си мисля, че вечерта ще дойдеш до квартирата, ще замериш стъклото с камъни, ще запееш някоя песен отдолу, аз ще отворя прозореца и ще се провикна, че си хулиган, а ти ще отговориш, че си Сирано дьо Бержерак или Ромео, каквото си избера, но да сляза при теб и да се разходим по стъргалото… Но тогава синът ми ме вика да му проверя домашните или да видя как се е превърнал в рицар…
Понякога го съдя, че не прилича на теб, а на баща си.. Изпитвам и гняв, а това ме прави лоша майка и започвам да обвинявам себе си… После пак сграбчвам снимката ти и … и ние се разхождаме по стъргалото… Липсваш ми, Зайо, не мога да свикна без теб!
Завинаги твоя, Пух”

Юлия беше започнала да ме кани редовно на кино. Всяка седмица, щом имаше прожекция тя ме канеше. Обикновено имаше някакви билети, които никога не разбирах откъде са попаднали, и ние само трябваше да ги използваме. Разбира се, че приемах. В столовата винаги ме намираше и обядвахме заедно. Ако колегите вече бяха заели всички места на масата, тя сядаше някъде наоколо и ме гледаше с онзи женски поглед, на който само мухльо не би отговорил. А аз не бях! Бях млад, проектант, знаех, че хващам окото, а и свирех на цигулка. Бях обаче и доста свит и трудно общувах, а тази много красива жена винаги намираше начин да е с мен или край мен и да ми показва одобрението си. Започнах да се харесвам в очите й и скоро забравих смущението - приемах всяка покана, дори сам започнах да я каня на разходки. Беше се появила отникъде, как не я бях забелязал досега?
Отпуснах се напълно. Разказвах и за голямата машина, която скоро ще имаме в завода, за руснаците, които през месец бяха в командировка при нас, шегувах се. Шегувах се пред Юлия, както се шегувах пред родителите и цигулката си. Смеехме се и с всеки следващ миг се чувствах все по-щастлив, спокоен и влюбен… Тя знаеше, че съм вдовец и с дете, но нямаше нищо против. Беше много топла със сина ми и скоро той започна да я приема като много близка.

Виждахме ли се със Стефан, тя държеше да бъде с нас. Казваше, че обича да ни слуша, когато свирим на цигулка и няма нищо против да слуша разговорите ни за машини и проектиране. Ревнувах от нейния интерес към Стефан, но в крайна сметка тя винаги беше с мен и успявах да пренебрегна тези си смущения.
Стефан беше физик и химик. Преподаваше в университета, работеше с някаква италианска лаборатория, разработваха някакъв проект свързан с биофотониката. До голяма степен всичко това беше тайна, той се притесняваше от „уши” и не говореше много-много за тази си дейност. Ходеше рядко в Италия и обикновено беше свързано с преподаване в тамошен институт или експедиции, като тези, в които изследват вулкани. Никога не говореше пред Юлия за изследванията си. Повдигах ли темата пред нея - Стефан ме поглеждаше остро и рязко я променяше. Знаех, че е чешит, така че не го притеснявах дълго. За сметка на това обаче Юлия не ме оставяше намира, щом останехме само двамата - непрекъснато ме разпитваше за Стефан от въпроси за навиците му до това с какво се занимава точно в Италия, вярно ли е, че има лаборатория и тук, какви точно изследвания прави. Казвах й, че самият аз не разбирам точно, че му помагам с неща, които са по моята част, но не зная със сигурност за какво е всичко това. В крайна сметка, знаех за биофотониката само колкото Стефан ми беше разказал. Разбира се, знаех, че благодарение на нея е възможно да се диагностицира раково заболяване на етап толкова ранен, че да бъде предотвратено развитието му. Да се контролира органичната материя и … не, не бях чак толкова запознат. Единственото, което беше сигурно е, че Стефан се беше посветил на идеята да предотврати раковите заболявания. За целта той обмисляше пътуване до Сибир, в някаква лаборатория. Нещо, което го вълнуваше неимоверно много - беше щастлив, че е намерил как да влезе там и много притеснен, защото беше чувал, че няма човек, който да е бил там и да е излязал. Признавам, че за мен, по това време, тази история ме караше да се подсмихвам. Но Стефан беше сериозен мъж, така че по-скоро му вярвах. Няколко дни преди заминаването му, което официално беше към московски университет, Юлия ме попита дали е вярно, че той заминава за Сибир. Това отново събуди ревността ми - мислех, че е тайна, че само аз, единственият му приятел, зная истината, дори колегите му, с които разработва този проект, не бяха на ясно, а ето, че се е разприказвал пред Юлия! А това със сигурност означаваше, че се е виждал с нея! Скарах се с Юлия. Също и не изпратих Стефан. Бях му ядосан и отказах да се видим във всичките единайсет пъти, в които ми се обади по телефона.

Петнайсет дни по-късно, много късно вечерта, Стефан ми се обади отново - върнал се. Трябвало задължително да говорим. Каза, че е много рисковано, но може би е по-рисковано да остави всичко за момент, в който ще се видим, така че искал набързо да ми разкаже отделни неща, с които се е сблъскал там. Бях изненадан, че се обажда на мен, а не на Юлия. Разбира се, че бях още ядосан, но и любопитството ми за тази тайнствена лаборатория беше голямо, така че само казах - слушам те. Каза ми, че е влязъл без проблем, но го притеснява фактът, че и така е излязъл. Пуснали са го да говори с някакъв професор, който също се занимавал с биофотоника. Видял как за няколко минути едно растение пораснало и изсъхнало… разказа още неща, но много набързо, още бях впечатлен от растението. Поиска да отида при него още тогава, но Кирчо спеше и не можех да го оставя сам. Нали бях скаран с Юлия - нямаше как да й се обадя да дойде и гледа сина ми. Стефан каза, че всичко е записал в жълтата тетрадка, включително формули, които биха били от голяма полза. За всеки случай ми е изпратил по пощата. Утре би трябвало да я получа. Затворихме. Не знаех какво да кажа или да мисля.

На следващия ден едва следобед имах време да отида при Стефан. Имах работа в университета, а и някои задължения със сина ми. Имаше линейка и пожарна кола пред входа на блока му. Не им обърнах внимание и се качих до втория етаж - апартаментът му беше разбит, изнасяха някого на носилка. Промуших се и влязох. Надявах се да видя него вътре. Влязох в стаята, която той беше превърнал в кабинет. За части от секундата видях, че всичките му записки по изследванията му ги нямаше, както и албумите със снимки от експедициите до Италия… Не зная защо точно, но хукнах в обратна посока. Стигнах пощата миг преди да затворят. Да, имаше пратка за мен. Отворих плика - жълтата тетрадка на Стефан.

Стефан бил получил инфаркт. Това беше официалната причина за смъртта му, но нещо в мен се противеше - беше ми казал, че само аз зная, че се върнал. Може би беше казал и на Юлия и тя е дошла да го види и … Къде са изследванията му? Загубих се в купищата въпроси, които нахлуваха в ума ми. Бях изплашен. Нещата, които говореше Стефан, че го следят, че никой не излиза от тази лаборатория, че… Имах нужда от утеха. Реших, че все пак трябва да се обадя на Юлия. Най-вероятно и тя се чувства като мен. Все пак, очевидно между тях е имало нещо. А може би е дал изследванията си на нея…
Никой не отговори на обаждането ми. Взех Кирчо с мен и отидохме пред тях да я чакаме. Юлия не се прибра до осем вечерта. Звъннах на съседката й - Юлия напуснала квартирата си преди десет дни. Вече всичко ме объркваше.

Въпреки че беше инфаркт, органите на реда разпитваха за Стефан, като че беше убит или беше престъпник. Не можех да определя какво беше намерението им, единственото ясно беше, че всичко се върти около тетрадката със записки, която той ми беше изпратил по пощата. Отричах, че е в мен. Изказвах съмнения относно изследванията на Стефан. Обявих, че като проектант не разбирам нищо от биофотника, че винаги съм го намирал за леко луд, но е свирил чудесно на цигулка и това е крепяло приятелството ни. Но вкрайна сметка, той е откраднал жената, в която съм бил влюбен и по-скоро не искам да чувам вече за него.
Скоро ме оставиха намира. Но в мен тегнеха съмнения за всичко свързано със Стефан. Включително с Юлия. Никога не говорих за това. С никого.

Кирчо порасна. Стана студент по математика във Варна, само на час от вкъщи. Бях се посветил изцяло на него. Правехме много неща заедно. Във ваканциите му ходехме на ски през зимата или се катерехме по скали в останалото време. Синът ми беше единствено истинско и устойчиво нещо в моя живот. След Юлия никога повече не потърсих майка за него.

Тъкмо се бяхме качили на една от най-високите и сложни за катерене скали в околията. Беше малък, когато поиска да се качи по този склон, казвах му, че още не е достатъчно готов, но, ако отложех още малко - скоро аз нямаше да имам сили за склона. Бяхме седнали на един стърчащ отломък и гледахме града под нас - малък, сгушен… Красиво! И моят син, редом с мен, изпълнил детската си мечта - покорил най-коварния склон! Бях горд и щастлив! Отворихме термоса с чай, запалихме и по цигара и се разговорихме. Не бяхме говорили за майка му от както беше пет годишен. Помнеше и Юлия, говорихме и за нея. Напълно отпуснати и спокойни, разговаряхме за всичко, през което сме минали. Попита ме за Стефан. Поиска да знае повече за него, за лабораторията, с която е работил в Италия… Нямах представа, че знае. Нямаше откъде да знае… Поиска тетрадката със записки от Сибир… Попитах откъде знае, че тя съществува… И изведнъж, като че до мен стоеше не собствения ми син, а някой много чужд човек. Някой гневен, фанатичен и зъл… Напомняше мъжете, които ме разпитваха за Стефан тогава. Кирил посегна към мен, за да ме притисне, но аз се извъртях, хванах го, преметнах го, но не бях преценил, че това е краят на скалата…

Почистих фенера. Запалих свещта вътре. Прибрах писмото в джоба си. Погалих още веднъж снимката и тръгнах.

Author: idemidoidemi
• събота, януари 10th, 2009

Госпожа Повест Рóман-Éсе застана пред огледалото с изключително задоволство. Толкова беше красива. И важна.
Нямаше нужда от кой знае какви корекции върху себе си. Щеше да сложи малко абзаци на очите си, да ги подчертае с две-три метафори. И понеже беше много изискана - ползваше метафори само от фирмата на “Учениците от Сайз”. Устните щеше да покрие с “Приказки на Хофман”. Изобщо госпожа Повест Рóман-Éсе знаеше как да се грижи за външния си вид. Дрехите й бяха в “Стил”, а раничката, която ползваше, повече като аксесоар, беше на “Самотният бегач на дълги разстояния”.
Огледа се още веднъж и малко преди задоволството й да я изпълни съвсем, се сети, че й липсва “Парфюмът”. След като приключеше с това, можеше да тръгне. На развод отиваше със Éсе.
По негова вина. Изневеряваше й с някаква госпожица Поезия. Уличница, у нея не личеше никакъв аристократизъм, по мнение на госпожа Повест Рóман -… Вече можеше и без двойна фамилия.
Старата й приятелка Новела отдавна й говореше, че това име не й отива. Може би го казваше от завист, тъй като Новела беше стара мома - не й беше дошъл Разказът навреме. Сега не й оставаше друго освен да се обеси на врата на някой престарял Сонет.
Доволна, красива и изискана госпожа Повест Рóман-Éсе тръгна на развод по “Параграф 22″. После като “Щастливата Москва” щеше да изпие с Новела няколко бутилки вино и кой знае на коя гара щяха да се събудят като “Мъртви души”. Но на Повест Рóман и Новела не им отива да са чели Сафо и затова нямаше да направят, което всички очакват.
Госпожа Повест Рóман беше сигурна, че когато Éсе ги види една до друга с госпожица Поезия, щеше да изглежда като “Живият труп”, но това едва ли му подхождаше. Той беше толкова елементарен, вълнуваха го идеи, които ще спасят света, а може би не - по-скоро си мисли за последния ден на ХХ век.
Уважаемият господин съдия Критик със сигурност щеше да забележи аристократизма на госпожа Повест Рóман. А какво можеше да се случи тогава - не знаеше и оная изкуфяла баба “Поетика”…