Archive for the Category ◊ Изповедите на един несретник ◊

Author: idemidoidemi
• събота, август 28th, 2010

светът е изменчив ми каза
и се гмурна
сред всичките други хора
не към мен
но нали е изменчив ти казвам
пак ще изплуваш
сред всичките други хора
точно до мен

Author: idemidoidemi
• петък, април 30th, 2010

По-уродливо и по-страшно е
от отрязани гърди на кърмачка,
а го посях в дланта си,
протягайки ръка към приятел.

Толкова сама ли искаше да бъда?

Author: idemidoidemi
• неделя, април 04th, 2010

И друг път е имало раздяла,
на тази улица с два края,
към които са тръгвали двама души,
в различни посоки.
Този град е наситен със улици,
виновни за всички раздели.
Ще ме последваш ли
към безкрайното небе,
където само можем да се срещнем?

Author: idemidoidemi
• неделя, април 04th, 2010

Научих се да следвам знаците:
на всяко кръстовище те разпознавам,
водят ме към дома,
където теб те няма.

Защо ми каза, че не лъжат?

Author: idemidoidemi
• петък, март 12th, 2010

И ето, че се свивам в изречение -
побрало в себе си синтаксиса на грижите,
по-страшно от настойчиво съмнение,
когато ти изричат обичта си другите.

По-кротко е от битките насън, в които падам;
от белега на челото ми - по-дълбоко е;
по-тихо е от стъпките ми, като бягам;
по-криво е. И по-самотно е.

А още колко трябва да дробя,
за да открия онзи, дето е в основата
на самовлюбената ми самота,
на душата ми - в утробата…

*Проблеми на изграждането на текста. – Елка Добрева, София, 1990. – 120 с.; Шумен, 1994. – 202 с. – второ изд. (в съавт. с Ивелина Савова)

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 22nd, 2010

ако зависеше от мен
бих ти дала всичко
можеш да вземеш
радостта ми от изгрева
детската ми паста „Мечо Пух”
мечтите ми
да сме така приближени
дързостта ми
да те държа за ръката
самотата ми
можеш да вземеш
смъртта си
не давам никога
няма да притежаваш смърт
ако зависеше от мен

Author: idemidoidemi
• сряда, февруари 25th, 2009

Шивачо, не е дозакърпено небето ми,
отгоре още надничат сенките,
лъжат ме при тях да отида,
обещават ми спомени.

Ръкавите на зрялата ми възраст
като корени са впити във земята,
тях здраво си закърпил, Шивачо,
а исках да скъсам…

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Палячо, върви си –
няма вече болки –
всичко превзеха думите –
ненужен си.

Затварям те в стихотворение,
за да е сигурно,
че и ти ще изчезнеш, Палячо.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

Исках да те държа за ръка
и със тебе да мина оттатък. Oттатък са другите.
Но не тръгнах нито веднъж. Нито към тебе, даже към другите.
И сега не ме гледай така осъдително.
Осъдително е, че пак няма да тръгна.
Обещай ми, че ще забравиш
за малките слънчеви зайчета,
не ги изпращай, сами си отиват.
Отиват си и болките. Тъпо е,
ако още вярваш на думите, които едва произнасям.
Произнасям името ти след седмата.
Аз съм беден. Несретник съм.
И дори не мога да мина оттатък.
Не мога да ти дам нищо,
не мога да ти дам друго,
освен тонове думи, думите са суета,
които и всеки друг може да ти каже.

Ако някога ти домъчнее за мен,
избърши от паметта си
онези думи.
И ще ти мине.

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

И когато душата ми -
уморена, объркана
от нежните блудства
със самотни жени,
не намира къде да отиде,
къде да се скрие -
при теб ще се връща.
При теб ще се връща!

Ти ще бъдеш тъй истинска,
така осезаема,
че дори ще ме плашиш с това.
Но ще бъдеш единствена,
приела ме цялата -
такава - каквато. И колкото.

И когато душата ми
съвсем уморена…

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

И понеже искам да отида нататък
ще продължавам да
стискам до кръв лопатата
докато
падне и последният
зъб на мама докато изгният костите й
докато баща ми се събуди далече
от бутилката с ракия докато баба ми се
обърне три пъти
в гроба докато разпозная брат си
ще продължавам да стискам до кръв лопатата
и да копая мойта собствена
дупка за душата
и тялото понеже
трябва
да отида
нататък

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 23rd, 2009

едно време сядах на скала
защото пишех за високото
днес седя в ъгъла на стаята си
и ми е ниско небето

едно време предричах съдбата си
в малки любови се вкопчвах
и изписвах тонове сълзи по тях
днес усещам отсъствие
на окопнежено минало
и дращя стените във ъгъла

едно време се вричах в родината
стисках здраво семейния корен
и защото старо дърво не се мести
днес съм никъде с никого
и не ми стигат ръкавите
проглуших си ушите от виене

едно време не беше отдавна
мога да го стигна във вчера
днес просто прозрях
в душата си
грозна и празна

и че мога да отмина

Author: idemidoidemi
• понеделник, февруари 09th, 2009

да си купя билет

за Обетованата земя

да замина не за Америка

и бележка да няма

за Сибир или по-надолу

с десет градуса затопляне

себе си да стопля

дума по дума

да разчленя баща си

бутилка по бутилка

да разхвърля тази къща

призрак по призрак

да се върна при майка си

молитва по молитва

и по Пътя си между

Ханаан и нейния дом

баща ми така и недовърши

своя нашия

да срещна брат си

за да видя как

нота без нота

се е превърнал в мъж

върнал е заеми

и назаем си взима

още кретане

както аз северно от опитвам

докато вечно си купувам

билет

за да остана