Добре, ще й го дам:

Раздирам дрехите Му,
слагам Му въже,
до него снимката Му на герой
(очаквам възгласи на одобрение,
а той да се разплаче унизен)…

Публиката се радва!
Публиката аплодира!..
… А Той разглежда всеки поотделно,
взира се,
нахален,
дързък:
- Стегни въжето още, не стига..
Публиката замълча за миг,
после викна неудовлетворено:
- Затегни Му въжето! Не е достатъчно!

Антракт!

Промяна в мизансцена:
въжето стегнато е повече,
в гърдите му опира нож,
добавих снимка на голямата любов
със лошо качество, обикновена рамка,
да не оправдава Неговите въжделения..
(очакванията ми са по-големи от предишните)

Публиката е доволна!
Публиката се смее!
Радва се, че в Нея няма нищо изключително,
одобрява ножа във гърдите…

Той:
- Тя е още по-обикновена, аз съм още по-жалък…
Ще почакам да измислите
друг мизансцен,
друга пиеса
и сам ще се върна…

Свали въжето,
ножа си прибра във джоба,
скъса снимката,
огледа всички във салона..
И излезе.

Публиката се нахвърли върху мен:
- Бездарник! Бездарник! Бездарник!…