светът е изменчив ми каза
и се гмурна
сред всичките други хора
не към мен
но нали е изменчив ти казвам
пак ще изплуваш
сред всичките други хора
точно до мен

аз: ще пътуваш ли с мен?
н: не. съжалявам. имаме различни представи за времето си заедно… предпочитам да си спестя това…
аз: дай ми още един шанс, нека ти покажа… искам същото
н: не те чух?
аз: жалко, забавлявахме се заедно…чао

наистина не чу.
толкова за желанието ми да съм с някого.
с н.

все пак с 10 000 степс или не - бану си има манто…

Котката ми пие бира от капачка.

Дори тя разбра пътя към сърцето ми…

Толкова ли е зле?

в тирана подборът на цветове и шарки по сградите е като удар с мокър парцал върху естетическите ти възприятия. но на третата улица вече си свикнал и се забавляваш с това. още три улици и вече сам определяш коя е по… възможно ли е след дълго четене на посредствени писачи … или в тирана влязох след дълго гледане на панелки - ниско ми била летвата? все повече стават челите “панелки”… а това е притеснително.

Дядо имал болна душа. Само баба разбирала какво го пристяга и чупи отвътре. Всяка вечер дядо присядал до нашата къща и гледал към хълма. Дядо и болната му душа гледали и плачели. Само баба знаела това. Тя го изчаквала хубаво да се изплаче, после присядала до него и го прегръщала. Прегръщала дядо и болната му душа и им редяла думи, които само те разбирали. А когато хълмът се скриел в мрака, дядо подавал на баба снимката, която винаги носел у себе си, а тя го хващала за ръка и го водела вкъщи. Баба приспивала дядо и болната му душа и оставяла снимката пак в ръцете на дядо.
Денем дядо рисувал с клечка в пръстта дървета. Рисувал дървета и на всеки клон давал име. Дядо рисувал родословни дървета. До тях рисувал Дунава, прииждал реката до клона на баща си и бесел родословното дърво. Винаги бесел всички дървета, които рисувал. Баба знаела, че дядо рисувал, а болната му душа прииждала Дунава и бесела дърветата. Само баба разбирала, разбирала и триела рисунките на дядо, докато го прегръщала. За другите баба прегръщала селския луд, но тя знаела, че прегръща болната душа на дядо и я лекува. Те двамата знаели.
Понякога слънцето се спирало на хълма и тогава баба прегръщала дядо по-силно. На снимката, която дядо винаги носел у себе си, слънцето блестяло от този хълм и огрявало малката фабрика, която бащата на дядо сам построил. После бащата на дядо бил отведен към Дунава, а малката фабрика се превърнала в само няколко греди, които я очертавали, когато слънцето се спирало на хълма. В душата на дядо имало и гняв, и срам. Дядо се срамувал пред децата си, че никога не защитил своя баща и малката фабрика и неговата болна душа го пристягала и чупела отвътре. Пристягала и чупела, а баба скрепявала с прегръдка и думи, които само те разбирали.
Една сутрин дядо режел и заглаждал дърво. Мерел, режел и пак заглаждал дървото. Баба го гледала и виждала онзи силен мъж със здрава душа, когото срещнала някога във фабриката. Гледала го и разбирала, че дядо вече е счупен отвътре. Не отишла до него. Не го прегърнала. Не му казала онези думи, с които успявала да го прибере вкъщи. Оставила го да довърши и запърви път легнала сама. Баба лежала и чувала триона на дядо като ехо и знаела, че това ще е единствената нощ, в която ще лежи сама.
На другия ден баба повикала помощ, да свалят дядо от гредите на хълма. Дала онази снимка, която едновремено скрепяла и изяждала болната душа на дядо и помолила, да я сложат в ковчега, който той сам е мерел, режел и заглаждал през нощта. Баба никога не отишла да види ковчега. Знаела, че дядо е направил достатъчно място за всички - за него, за болната му душа и за нея, която разбирала.

Казват, че понякога болната душа на дядо обикаля нощем и прорязва като трион тишината на селото. Стърже и стене, а после идва вятър, който загръща болната душа на дядо и заедно се стихват под гредите на хълма в селото. След такава нощ сутрин Дунава е придошъл, а татко започва да рисува дървета в пръстта.

По-уродливо и по-страшно е
от отрязани гърди на кърмачка,
а го посях в дланта си,
протягайки ръка към приятел.

Толкова сама ли искаше да бъда?

хотелът е същият, останалото е почти същото, тъй като е. не е тук, спъвам се в стъпките на е. от преди, в смеха на е., закачките на е., но дори не изпратих смс. няма да го направя. просто ще преживея хотела в сливен, няма да броя стъпки, ще си сложа очилата, защото кой знае къде ни е залата, никой не знае защо списъците изглеждат така, температурата на тялото ми тогава е възможно обяснение. е. също може да е обяснение, подминавам го.

25 градуса е температурата на въздуха днес, утре обещават повече, в софия има хубави спектакли, всички се мотаят щастливи, че в уикенда са другаде, аз се крия зад списъци и стените на онзи хотел в сливен.

толкова за представата - втори път в същия хотел е като да се върнеш у дома.

н. също не отговори на смс-а.

срам ме е да си поръчам още бира в стаята.

няма да отида на концерта на елтън джон, чаках го. няма да отида на изложбите в софия, чаках и тях.

а щях да съм се освестила вече.

10 000 steps назад.

импас.

ти не питай защо все заставам до теб
в петък вечер танцувам със теб и осъмвам
ти за мен си единствен човек
дето вижда във мен и на тъмно

аз до теб се превръщам в герой
който сам опазил е слънцето
всички важни неща си тръгват под строй
и аз до тебе оставам единствено

ти не питай защо не поглеждам към тях
аз какво да им кажа кажи ми
девет разказа тихо на глас
и бутылчка вино дели ни

те не могат да драскат с кафе по врата
рано сутрин да бъдат щастливи
че аз съм до тях и така
да отминат навярно години

ти не питай защо все заставам до теб
и с усмивка до тебе се стихвам
всеки друг вижда в мене само човек
ти не питай не питай гушни ме

н: ела у дома.

има дни, които дават смисъл на години.

И друг път е имало раздяла,
на тази улица с два края,
към които са тръгвали двама души,
в различни посоки.
Този град е наситен със улици,
виновни за всички раздели.
Ще ме последваш ли
към безкрайното небе,
където само можем да се срещнем?

Научих се да следвам знаците:
на всяко кръстовище те разпознавам,
водят ме към дома,
където теб те няма.

Защо ми каза, че не лъжат?

Шумният град с шумните улици,
купищата думи,
гласовете на чудовищата
в главата ми
стихват в очите ти -
ето толкова те обичам.

Искаш ли друго да знаеш
или вече ще ме целунеш?

И ето, че се свивам в изречение -
побрало в себе си синтаксиса на грижите,
по-страшно от настойчиво съмнение,
когато ти изричат обичта си другите.

По-кротко е от битките насън, в които падам;
от белега на челото ми - по-дълбоко е;
по-тихо е от стъпките ми, като бягам;
по-криво е. И по-самотно е.

А още колко трябва да дробя,
за да открия онзи, дето е в основата
на самовлюбената ми самота,
на душата ми - в утробата…

Ти ме отлагаше.
Казваше, че съм важна
и ме отлагаше.
Казваше, че ме обичаш
и ме отлагаше.
Учеше ме на търпение,
защото е важно.
Защо не отложи търпението,
щом е толкова важно
и толкова го обичаш.

родината ми е обменна монета
за лустро
за страсти
за его
общата детска дъвка
общо чене за старци
дъвкана дъвкана дъвкана
изплюта и пак налапана
за още
лустро
страсти
его
без вкус
на родина
и без стойност
на монета

съм ли й
когато и аз я дъвча

ако зависеше от мен
бих ти дала всичко
можеш да вземеш
радостта ми от изгрева
детската ми паста „Мечо Пух”
мечтите ми
да сме така приближени
дързостта ми
да те държа за ръката
самотата ми
можеш да вземеш
смъртта си
не давам никога
няма да притежаваш смърт
ако зависеше от мен

Моето завръщане към теб
стъпва по следите на твоите протегнати
ръце,
пръсти,
очакване.
Винаги по-далече от мен.
И винаги не мога да докосна
твоите протегнати
ръце,
пръсти,
очакване.
Ще ми простиш ли недостижимите за мен
разстояния.

Можеш да си поиграеш с мен
още малко. Още мъничко.

Аз изглежда съм приела
болката. Болчица.

Ще очаквам всяка вечер
сам-сама. Съвсем самичка.

Ще лигавя с гордост
думите. Думички са.

блоковете приличат на кутийки, в които едни хора са се скрили от други хора. тези по улиците бързат, за да се скрият. аз се разхождам смело, показвам се, но защото вече съм се скрила добре. достига ме само един смс - моята усмивка липсва на някого. друг път не съм го чувала, не са ми го казвали. не общувам много - това израз ли е? и тогава не говорех много, само се усмихвах. може да е за мен. може да е мент соу….ит из ит изззз…лалалалаааа лалалалааааа……..

но изобщо не е толкова лесно.

после проговорих. колко струва желанието да не си лъжец?

снощи пред вратата си намерих огромен плюшен крокодил с надпис: “приеми ме! нуждая се само от ескимо!” идея нямам от кого е. беше написан моят адрес, така че е за мен. не споделих с никого. правя го тук. така или иначе никой няма да повярва или усети емоцията. така си мисля. има защо.

отдавна не бях писала тук. сигурно, защото бих повтаряла едно и също - такава каша е.

пак попаднах в капан на семейна коледа. майка ми получи нов компютър, а баща ми имаше вируси в неговия. той не трябваше да е там.

свикнах с мисълта, че нямам почти нищо за разказване, само купчини работа и неотговорени писма. така че чао, готово, хайде, ще се освестя по-късно.

10 000 степс, са си 10 000 степс. няма да бъдат изминати.

след точно тези празници съм най-празна. после събирам илюзии, за да докарам вяра и надежда. никога не стига за любов. и внезапно пак тия празници. а нямало препетуум мобиле.

Скъпи Дядо Коледа, добри човече,
слушал съм! Не иска питане!
Майка ми и татко остаряват вече
или страдат от „измисляне”…

Ще ти кажат, че съм счупил ваза, примерно…
Не е вярно! Тя така си беше!
Могат да ти споменат стената, сигурно…
Ами много празна ми стоеше…

После аз от де да зная, че от там,
кораб трудно се премахва?
Пък го нарисувах страшен и голям!
И един пират от там ми маха…

И съм го подписал да се знае:
„Мишо е рисувал тука!”
А сестра ми трябваше да трае…
Не да казва, че съм сгазил лука…

Нямам нищо общо със боята в хола,
аз само боядисах котка….
А стъклата, дето са на входа…
Е, сигуно и ти си ритал топка…

Аз малко съм наказан и ще лягам -
прозорците разтворих, че да влзезеш лесно…
Но, Дядо Коледа, от теб подарък чакам,
защото с наш’те ми е много, много тежко…

Едва ли е правилно, но ето, че днес,
заслепена от звуците на странен куплет,
спрях бързалото и зарязах дела -
важни, всякакви…, за да направя беля!

Грабнах палтото, и под шапка се скрих,
от дома се измъкнах и зад ъгъла свих.
Да направя пакост - добре. Но каква?
Трябва да бъде със малка щета…

На съседния вход позагледах звънците,
но си мислех, че кратко е да отворят вратите,
тъй че тихо подминах и позора, и славата…
А във мене отекна присмех:”Ей я! Голямата!”

Голяма съм - вярно! Но още пакости върша,
мога да ям лютеница и да не се обърша!
Мога със кестени да целя по хората,
ако не беше онази проклета… Умората.

И ме стяга тогава нещо от ляво,
нещо мъничко, преди не боляло…
И си виждам палтото, закачено отсреща,
и се сещам, че всъщност - бързам за среща!

Онзи чуден куплет може пак да звучи,
да ме връзва отново, да правя бели…
Но не мога сега, аз заета съм цялата,
аз обрекох се вече да бъда Голямата…

е. си играе с мен закача се
подава ми пръстче боооц
после се скрива от очите ми
преструва се
закача се
предимно се преструва

е. се забавлява с мен
казва ми думички скъпааа
после говори сериозно
преструва се
закача се
предимно се преструва

е. беше добро основание
да продължа напрееед
после пак не спрях
преструвам се
закачам се
предимно се преструвам

предимно
моите бебешки закачки
мили думички
крачки в бъдното
не се нуждаят от основание

закачам се

преструвам се

не се ли заигравам твърде дългооо

и в Своге през късната есен е красиво, спретнат град, чист и всички ти се усмихват, но си крият шоколадите.. й. и т. съжаляват за това, защото искат да ги ядат, аз просто исках да ги видя как висят по дърветата. не се занимавахме дълго с това, защото ходенето по бордюрите се оказа забавно, ще ме учат да го правя с един крак, обещават, че няма да се смеят, ако падна; падам - смеят се, после се наливаме с коктейли накрая се тръшваме в градинката, земята още е топла.

10 000 steps всеки ден. в Рим стават и повече. аз не съм там. всичко е заради виното: подателят на смс-а беше повече виното. и тъй преминава световната слава!…

октомври е красив. спомням си за широка лъка и четенето на селинджър с много вино. друго вино. но тогава се преструвахме, че е заради виното.

докато им липсвам и много ме обичат си отиват от мен. разбира се, остават винаги наоколо, с мен в мислите си и моите… лалалалааа…

е, и?

го приказваха се приказваше
съвсем само приказки
го измисляха се измисляше
съвсем само мисъл
го имаха се имаше
само приказки само мисъл
не стигат

което му око най виждаше
залепиха с обичам те

съм ти душепремяната новата
съм ти онова дето все не ти стига
съм ти махалото хитрия дух
съм ти имала давала
съм ти събуждала бога заспивала дявола
съм ти рисувала бъдното изтривала другото
и сега пак на същия праг се препъвам
и от двете му страни нямам те

ни съм ти била
ни мене ме имало

ходехме като истински туристи, с фотоапарати, маратонки и с много любопитство. тръгнахме по малка уличка, която не стигна никъде. и имаше много котки. малко повече от десет, но това си е много. бореха се с желанието си да общуват с нас и страха си. не настоях. можех да им помогна. после музеят не беше добре подреден, липсваха указателни табелки, информационни. и незнайно защо имаше огромни снимки на експонати от други музеи.

всъщност съм много щастлива. то е като почти 10000 крачки заедно.

идвам, Бану!